— Няма нищо, откъде за знаеш. Дори не го познаваше, а и аз от дълго време съм друг човек… Да те почерпя ли с нещо? Кафе или може би нещо по-силно? — Бош пресметна, че му е изпратила коледната картичка скоро след смъртта на съпруга си. Връхлетя го пак чувство на вина за неоправданото мълчание.
— Хари?
— Не, благодаря. Ъъ… Държиш ли да те наричам Катрин?
Тя се разсмя и Бош се присъедини към смеха й.
— Наричай ме, както искаш, по дяволите! — Звънчетата на младежкия й смях веднага го върнаха в далечното минало. — Искрено се радвам, че дойде. Любопитна бях да видя какво…
— … е излязло от мен?
Тя пак се разсмя.
— Да, вероятно. Разбрах, че си в полицията, тъй като името ти се споменава от време на време в полицейските колони на вестниците.
— Знам: получих коледната ти картичка, изпратена чрез управлението навярно скоро след смъртта на съпруга ти. Ъъ… извинявай, че така и не ти отговорих, а и не те посетих. Трябваше да го направя.
— Не се коси, Хари. Знам колко много си зает с работата си, с кариерата и всичко останало… Радвам се, че си получил картичката ми. Женен ли си?
— Ами… не. Имаш ли деца?
— Не, сама съм.
Жената кимна — явно разбираше, че той не бе дошъл тук, за да я уведомява за личния си живот. Двамата седяха дълго, вгледани мълчаливо един в друг. Бош се питаше как ли възприема професията му. Радостта от срещата бе започнала да избледнява пред нежеланото събуждане на забравени тайни.
Бош трескаво затърси начин да подхване разговор, но умението му да го върши като че ли се бе изпарило.
— Може ли да помоля за чаша вода?
„Нима наистина не можа да измисли нищо друго?“
— Връщам се след минутка.
Тя се изправи чевръсто и Бош я чу да изважда лед от хладилната камера. Спечели време за размисъл. Пътува дотук почти час, без да реши как точно ще зададе въпросите си. Тя донесе чаша вода с лед, подаде му я и постави на стъклената повърхност на масата пред него коркова подложка.
— Ако си гладен, ще донеса малко солени бисквити и сирене. Не знам колко време смяташ да…
— Не, благодаря. Не искам нищо друго.
Бош вдигна чашата, изпи половината на един дъх и я сложи на масата.
— Хари, моля те, използвай подложката. Нямаш представа колко трудно се чистят петна от стъкло.
— О, извинявай. — Премести бързо чашата върху подложката.
— Детектив си, нали?
— Да. В момента работя в Холивуд… но точно сега не съм на работа. В отпуска съм.
— Какъв късмет!
Настроението й видимо се приповдигна, сякаш бе допуснала възможността внезапното му посещение да не е по работа. Крайно време беше да мине на въпроса.
— Мер… а… Катрин, искам да попитам нещо.
— Слушам те, Хари.
— Виждам, че имаш прекрасен дом, ново име, нов живот. Вече не си Мередит Роман и… ъъ… за теб вероятно няма да е леко да говориш за миналото. Повярвай ми, и за мен е така. Кълна се, че не искам да те натъжа, но…
— Искаш да говорим за майка ти. — Бош кимна и се взря объркано в чашата върху подложката. — Тя беше най-добрата ми приятелка. Понякога дори смятам, че и аз имам не по-малка заслуга от нея в отглеждането ти, преди да те отнемат от нея — всъщност от нас. — Погледна я и веднага усети, че тя се бе отнесла далеко в миналото. — Не минава ден да не се сетя за нея. Какви деца бяхме само! Мислехме, че морето е до колене… И през ум не ни минаваше, че някоя от нас може да пострада. — Изправи се рязко. — Ела, искам да ти покажа нещо. — Той я последва по застлания с пътека коридор към спалнята. В нея имаше широко дъбово легло със светлосиня кувертюра, дъбова тоалетка и две подхождащи на останалите мебели нощни шкафчета. Катрин Реджистър посочи тоалетката, върху която имаше няколко снимки в тежки рамки главно на Катрин и някакъв мъж, много по-възрастен от нея. „Съпругът й вероятно“ — предположи Бош. Тя обаче му сочеше снимка на две млади жени с момченце на около три годинки в средата. — Тази снимка винаги е стояла тук, Хари. Дори по времето, когато съпругът ми бе още жив. Разказала му бях за миналото си, но за него то нямаше никакво значение. Двамата преживяхме заедно двайсет и три чудесни години. Миналото може да има различни въздействия, Хари… Човек или наранява с него себе си и хората наоколо, или черпи сили от дълбините му… Аз съм силна, Хари, не се безпокой. Кажи сега защо дойде да ме видиш днес.
Бош протегна ръка и вдигна снимката и се вгледа в нея.
— Искам… — Той вдигна поглед от снимката и се вгледа в нея. — Ще открия убиеца й.
На лицето й застина неразгадаемо изражение, после тя безмълвно взе снимката от ръцете му и я върна на мястото й. Притисна го отново в силна прегръдка, склонила глава на гърдите му, и огледалото отсреща сякаш ги всмука в себе си. Когато тя се отдръпна и вдигна лице, по бузите й се стичаха сълзи, а долната й устна потрепваше.