Бош кимна.
— Той я намира.
Тя сви рамене, сякаш искаше да каже: „И какво от това?“
— Е, все някой е трябвало да я открие. Не бяха си дали зор да я скрият…
— А онези двамата от Отдела за борба с порока, Гилкрист и Стано?
Тя пак се поколеба.
— Да, познавах ги… подлеци.
— А майка ми дали ги е познавала по същия начин? — Тя кимна. — Какво имаш предвид с твърдението, че са били подлеци? В какъв смисъл подлеци?
— Те просто… не ги бе грижа за нас. Когато искаха нещо, независимо дали малко информация, която може да си получил при среща с даден човек, или нещо друго… Просто идваха и си го вземаха. Понякога бяха много груби. Ненавиждах ги.
— А те…
— Но биха ли могли да убият? Определено не — така бих отговорила на този въпрос тогава, така отговарям и сега. Те не бяха убийци, Хари. Бяха само ченгета. Вярно, човек можеше да ги купи и препродаде, но тогава май всички бяха такива. Не беше като сега, когато четеш във вестниците за дело срещу полицай за убийство, побой или нещо такова… О, извинявай.
— Няма нищо. Да се сещаш за някой друг?
— Не.
— Някакви имена?
— Много отдавна се постарах да изхвърля всичко от главата си.
— Хубаво.
Искаше му се да извади бележника си, за да свери някои неща, но не желаеше разговорът им да заприлича на разпит. Опита се да си спомни какво друго бе прочел в документите по следствието — нещо, за което би могъл да я попита.
— А какво ще кажеш за оня задник, Джони Фокс?
— Да… Споменах на ченгетата за него и те като че ли се поразвълнуваха, но нищо не излезе и от това. Той изобщо не беше арестуван.
— Не, бил е арестуван, но после са го пуснали. Отпечатъците му не съвпадали с тези на убиеца.
Тя вдигна озадачено вежди.
— Е, това е нещо ново за мен. За пръв път чувам за някакви отпечатъци.
— По време на втория разпит с Маккитрик — спомняш ли си го?
— Смътно. Спомням си само, че и двамата следователи бяха ченгета. Единият май беше по-умен от другия, да, рака беше. Но вече не се сещам кой кой беше. Струва ми се, че командваше по-тъпият — обичайна практика в ония дни.
— Маккитрик е разговарял с теб втори път. В доклада му е отбелязано, че тогава си променила показанията си и си казала за купона същата вечер в „Ханкок Парк“.
— А, да, приема… Не отидох, защото онова животно Джони Фокс ме удари предната вечер и имах огромна синина на бузата. Опитах се да я позакрия с грим, но отокът си личеше. Разбираш, че на купон от този вид едно момиче с подпухнало лице едва ли би могло да се надява на успех.
— Кой даваше приема?
— Не си спомням. Дори не съм сигурна дали изобщо съм знаела в чия къща беше.
Но нещо в отговора й смути Бош: тонът й се беше променил, а и думите й се изредиха като заучени.
— Сигурна ли си, че не би могла да си спомниш?
— Напълно. — Катрин се изправи. — Отивам за вода.
Взе чашата му и излезе от стаята. Бош осъзнаваше, че общото минало с тази жена и събудените чувства от срещата им след толкова време бяха притъпили професионалните му инстинкти. Неспособен беше да реши дали зад думите й се криеше нещо недоизказано или не. Трябва да насочи разговора пак към онзи купон. Струваше му се, че Катрин не бе казала всичко на следователите тогава.
Тя се върна с две чаши вода и лед и внимателно постави неговата на корковата подложка, а Бош си даде сметка колко труд бе положила, за да достигне този нов стандарт в живота си — новото положение в обществото и материалните придобивки в съответствие с него. Стъклената ниска масичка и меките килими имаха огромно значение за нея и тя обяснимо им трепереше.
Катрин седна и отпи щедра глътка от чашата си.
— Ще ти кажа нещо, Хари — въздъхна тя. — Не споделих всичко с тях. Не излъгах, просто не казах всичко. Страхувах се.
— От какво?
— Започнах да изпитвам страх от деня, в който я намериха. Същата сутрин, преди още да разбера какво се беше случило с нея, непознат мъжки глас се обади по телефона. Заплаши ме, че ако се разприказвам, ще бъда следващата. Още си спомням думите му: „Един съвет, госпожичке: на твое място бих си обрал веднага крушите.“ После чух ченгетата да тропат по стълбите, в апартамента й… Разбрах, че е мъртва. Вслушах се в съвета по телефона и заминах. Изчаках само седмица и се преместих в Лонг Бийч веднага щом полицаите заявиха, че нямат повече нужда от мен. Смених си името, промених живота си. Там се запознах със съпруга си и години по-късно се преместихме тук… Не съм се връщала в Холивуд оттогава. Дори не съм минавала през този ужасен град.
— Какво не каза на Ено и Маккитрик?