Катрин говореше, втренчила поглед в дланите си, сключени в скута й.
— Страхувах се и не им казах всичко… Знаех с кого имаше среща Марго там, на онова събиране. Двете бяхме като сестри. Живеехме в една и съща сграда, заемахме си дрехи, споделяхме тайните си — всичко. Разговаряхме надълго и нашироко сутрин, пиехме заедно кафе. Между нас нямаше премълчали неща. Щяхме да ходим заедно на този прием. Но след като оня… след като Джони ме удари, тя трябваше да иде сама.
— С кого имаше тя среща тази вечер, Катрин?
— Ето го верния въпрос, но онези детективи така и не го зададоха. Те искаха да узнаят само кой е бил домакин на приема и къде се е провеждал той. А това нямаше значение. Нито един от тях не ме запита с кого щеше да се срещне тя там.
— С кого?
Тя отправи поглед към камината и се взря невиждащо в студените, почернели въглени, както някои хора се вторачват като хипнотизирани в живите пламъци там.
— С мъж на име Арно Конклин. Той беше важно клечка в…
— Знам.
— Така ли?
— Името му се споменаваше в докладите. Но не в тази връзка. Защо не го каза на ченгетата?
Тя се обърна към него и го изгледа остро.
— Не ме гледай така, Хари. Бях в паника — някой ме беше заплашил. Така или иначе, ченгетата нямаше да си мръднат пръста. Конклин ги купуваше и продаваше както си иска. Нямаше да посмеят да се доближат до него и на метър само заради показанията на някаква… на едно леко момиче, което всъщност нищо не е видяло, а само е дочуло едно име. Трябваше да мисля за себе си. Майка ти беше вече мъртва, Хари. Нима можех да я върна?
Бош долови гневните нотки в тона й. Знаеше, че гневът й бе насочен не само към него, но и към нея самата. Убеден бе, че дори да изброява на глас всичките си разумни оправдания, докато посинее, дълбоко в себе си тя съзнаваше вината си и страдаше. Плащала бе ежедневно и ще продължава да плаща доживотен данък за нестореното — за премълчаното тогава…
— Мислиш, че Конклин го е извършил?
— Знам само, че тя и преди се беше срещала с него и до онази нощ той никога не се бе държал грубо с нея. Не мога да отговоря на въпроса ти.
— Сега имаш ли някаква представа кой те е заплашил тогава?
— Никаква.
— Конклин?
— Не знам. Всъщност не познавах гласа му.
— Някога виждала ли си майка, ми и Конклин заедно?
— Само веднъж на танци в „Масоник“. Струва ми се, че Джони Фокс ги запозна точно тогава. Според мен Арно не знаеше нищо… за нея. Тогава поне все още не…
— Възможно ли е Фокс да те е заплашил по телефона?
— Не. Познавах гласа му много добре.
Бош се замисли за момент.
— Срещала ли си се с Фокс след оная сутрин?
— Не. Избягвах го в продължение на една седмица. Не беше трудно, защото той, изглежда, се криеше от ченгетата. А след това заминах. Онзи, който ми се обади тогава, ми изкара ангелите от страх. Заминах за Лонг Бийч в деня, в който ченгетата ми казаха, че повече нямат нужда от мен. Нахвърлях малко дрехи в един куфар и се качих на автобуса… В апартамента на майка ти бяха останали някои мои неща — дори и не помислих за тях. Насъбрах каквото имах подръка и изчезнах. — Бош мълчеше: за какво да пита повече? — Често мисля за онези дни — продължи Катрин. — Бяхме на дъното, двете с майка ти, но бяхме добри приятелки и се радвахме на живота въпреки всичко.
— Имам много спомени и ти си почти във всеки един от тях — там, до нея.
— Хубави времена бяха въпреки всичко… — повтори тъжно тя. — А ти беше най-прекрасното нещо в живота ни. Когато те отделиха от нея, едва не я убиха още тогава… Непрекъснато се опитваше да те върне, Хари. Обичаше те. И аз те обичах.
— Знам.
— Взеха те и тя коренно се промени. Струва ми се, че случилото се бе някак неизбежно. Като че ли бе поела към оная тъмна уличка много преди да… да се озове там за последен път.
Бош се изправи, потопил поглед в болката, струяща от очите й.
— Трябва да тръгвам. Ще те държа в течение на нещата.
— Ще ти бъда благодарна. Иска ми се да поддържаме връзка.
— И аз го искам.
Отправи се към вратата, давайки си сметка, че нямаше да го сторят. Времето бе подкопало връзката между тях, беше ги отчуждило. Излезе на стъпалата и се обърна към нея.
— Сетих се за коледната ти картичка. Искала си още тогава да извадя случая от забвението, нали?
На лицето й се изписа отнесена усмивка.
— Не знам… Съпругът ми току-що беше починал… преживявах тежко смъртта му… Мислех много за нея и за теб. Гордея се с нещата, които постигнах, Хари. И помислих: „А какво ли би могло да се получи с тях двамата?…“ Още не съм го превъзмогнала. Който го е направил, трябва да… — Тя не довърши, но Бош кимна разбиращо.
— Довиждане, Хари.