— Хари…
— Приятно прекарване, драги.
Бош сгъна слушалката и замря за момент: трябваше да даде възможност на обзелия го бяс да се уталожи. Телефонът иззвъня в ръката му и той моментално се почувства по-добре. Разтвори го.
— Слушай, съжалявам. Да го забравим, става ли?
От другата страна се възцари продължително мълчание.
— Ало?
Женски глас. Бош се почувства безкрайно неудобно.
— Да?
— Детектив Бош?
— Да, извинявайте. Взех ви за някой друг.
— За кого?
— Кой се обажда?
— Доктор Хинойъс.
— Оо. — Бош затвори очи и червеният вихър на гнева пак го връхлетя. — С какво мога да ви бъда полезен?
— Обадих се само да ви напомня, че имаме уговорка за утре. Три и половина. Ще дойдете, нали?
— Имам ли избор? Няма нужда да ми звъните, за да ми напомняте уговорката между нас — може и да не вярвате, но имам календар, в който записвам ангажиментите си, освен това ръчен часовник, будилник и куп други такива неща!
Усети, че прекалява още докато се пенявеше по телефона.
— Изглежда, ви хванах в неподходящ момент. Ще…
— Така е.
— … затворя. До утре, детектив Бош.
— До утре.
Той затвори рязко слушалката, пусна я на свободната седалка и запали колата. Пое по „Оушън Парк“ към „Бънди“, а после нагоре към шосе номер 10. Като наближи надлеза на магистралата, видя дълга опашка от замрели на място коли.
— По дяволите! — изруга той на глас.
Отби в страничното платно и мина под надлеза на магистралата. Пое по „Бънди“ към Уилшир, а после свърна на запад към центъра на Санта Моника. Трябваха му цели петнайсет минути, за да намери свободно място за паркиране близо до пешеходната пътека на улица Трета. От деня на последното земетресение избягваше гаражите на много нива и не искаше пак да се връща към тях.
„Ама че крещящо противоречие — мислеше Бош, докато пълзеше покрай бордюра в търсене на свободно място. — Да живееш в къща, обявена за опасна съборетина, готова всеки момент да се свлече надолу по хълма, а да не ти се влиза в многоетажен гараж!…“ Най-после намери място за паркиране точно срещу порнокиното на около две пресечки от пешеходната алея.
Прекара пиковите часове в бродене нагоре-надолу край ресторантите, кината и магазините, разположени до пешеходната зона. Влезе в „Кинг Джордж“ на Санта Моника, където знаеше, че се заседяват някои следователи от Западното управление на ПУЛА, но не видя нито един познат. После хапна пица от бистро с масички по тротоара и мина край уличен жонгльор, който подхвърляше и ловеше пет касапски ножа едновременно. „Знам как се чувстваш, приятелю…“ — подхвърли му той мислено, докато се отдалечаваше.
Седна на някаква пейка и се загледа в гъмжилото от хора, които се точеха край него. За кратко време стана доста популярен сред просяците наоколо и скоро не му останаха дребни монети и банкноти по един долар. Върху него бавно се спусна тежката тъмна сянка на самотата, залюля го в черната си люлка… Сети се за Катрин Реджистър: тя бе заявила, че черпи сила от миналото. Бош знаеше, че спокойствие и сила могат да бъдат почерпени и от тъгата. И точно това бе станало с нея, сигурен беше.
Замисли се за стореното от Катрин преди пет години. След смъртта на съпруга вероятно е направила равносметка на живота си и бе попаднала на черна дупка, от която бе изскочил споменът за болката… Изпратила му бе картичката импулсивно: може би с надеждата, че той ще предприеме нещо още тогава — и почти бе успяла. Извадил бе папката с документите по убийството от архива, но не бе намерил у себе си нужната сила — или може би слабост? — за да я отвори…
Смрачи се и Бош тръгна по „Бродуей“ към „Мистър Бийс“, откри свободен стол на барплота и си поръча наливна бира, подсилена с „Джак Даниълс“. В дъното на малък подиум свиреше квинтет, воден от тенор-саксофон. Тъкмо привършваха „Не го прави, докато не пиша“. Веднага го подразни дрезгавият тон на сакса.
Разочарован, отмести поглед от състава и отпи солидна глътка от бирата. Погледна часовника си — задръстванията по магистралата се бяха разкарали, но защо да бърза? Вдигна чашката с уиски, сипа я в халбата и отпи от ужасната смес. Съставът подхвана „Какъв прекрасен свят“, но никой не дръзна да запее — а и кой ли би могъл да се мери с изпълнението на Луис Армстронг? Нямаше значение — знаеше думите наизуст.