Обзе го безкрайна тъга и самотата пак го приласка в познатата прегръдка… Откакто се помнеше, бе все до него — у него… Тихо, постоянно присъствие на всеотдайна майка — на влюбена жена… Обичаше го — защо не й отвърне със същото?… Силвия бе успяла да я отдалечи за малко, но сега тя пак се връщаше — вечна, непреодолима…
Няма страшно: ще се пригоди пак към нея, стига да се затвори най-сетне раната от раздялата със Силвия. Може би.
Отиде си преди три месеца, а му изпрати само една-единствена картичка. Разби хармонията в живота му, отнесе чувството му за сигурност и го остави висящ в пространството. Преди нея работата му бе източник на желязна увереност и стабилност, сигурна и неотменима като залеза над Пасифика. Появи се Силвия и той направи най-смелата маневра в живота си: мина в друг коловоз: постави се в зависимост от човек — от жена… Но някъде бе сбъркал, тя си отиде и душата му се разсипа и разруши като родния град.
Женски глас подхвана думите на песента. Обърна се и видя млада жена, седнала със затворени очи през няколко стола на бара. Тя пееше по-скоро на себе си, но Бош я чуваше.
Жената бе с къса бяла пола, тениска и жилетка в ярки цветове — не бе повече от двайсет и пет годишна. Стана му приятно, че знае текста. Тя седеше изправила гръбнак, кръстосала крака и се люлееше леко в такт с извивките на саксофона. Вдигнала бе лице с полуотворени устни сред меките кестеняви вълни на косата… Прекрасна беше, почти неземна, изцяло погълната от магията на песента. Макар и нечист, звукът пак я бе обзел и отнесъл духа й надалеч. Бош се възхити на умението й да се отдаде на вълшебството му. Сигурно същия израз вежда приятелят й, докато я люби… Тя притежаваше тъй нареченото спасително лице: надарено с красота и вътрешна сила, то бе като предпазен щит. Каквото и да се случва около нея или с нея, лицето й винаги ще отваря заключени врати и ще ги затваря безопасно зад гърба й. Винаги ще я спасява.
Песента свърши, тя отвори очи и изръкопляска. До този момент никой не беше го правил. А сега всички в бара, включително и Бош, се присъединиха към нея. Ето я силата на спасителното лице. Повтори поръчката и когато я изпълниха, хвърли поглед през рамо към младата жена, но тя бе изчезнала. Обърна се: входната врата тъкмо се затваряше.
В душата му се отвори още една празнота…
8
На път към дома си Бош мина по „Сънсет“ и прекоси целия град. Движението по улиците бе оскъдно — беше доста късно. Пушеше и слушаше новините по радиото. В момента течеше репортаж за откриването на „Грант Хай“ във Вали — училището на Силвия, преди да замине за Венеция.
Едва ли ще се справи с тест за алкохол, ако някой го засече. Когато булевард „Сънсет“ навлезе в Бевърли Хилс, намали дори под ограничението за допустима скорост: ченгетата в този район няма да му простят и към принудителния му отпуск ще се прибавят допълнителни нежелани украшения.
Сви наляво при каньона „Лоръл“ и пое по виещия се нагоре път. При кръстовището на „Мълхоланд“ се канеше да направи десен завой на червено, но за всеки случай хвърли бегъл поглед наляво — й закова колата на място. От храсталака излезе койот и предпазливо погледна към кръстовището. Животното и Бош бяха сами на шосето.
Койотът бе изпосталял и проскубан, изтощен от борбата за оцеляване в градски условия. Изпаренията от растенията пречупваха светлината от уличните лампи и обгръщаха силуета на койота в странно синкаво сияние. Той огледа напрегнато колата на Бош и за миг очите му отразиха отблясъка на стоповете. Стори му се, че койотът гледа право в него. После животното се обърна бавно и синкавото сияние го погълна.
Зад него се появи кола и водачът нетърпеливо натисна клаксона: светофарите даваха зелено. Бош махна с ръка и сви по „Мълхоланд“. Но веднага отби встрани, спря и излезе от колата.
Притрепервайки от нощния хлад, прекоси кръстовището към мястото, където бе зърнал синия койот. Не беше съвсем наясно какво точно прави или защо го прави, но не се страхуваше. Искаше му се само да го види още веднъж. Спря на ръба на стръмния склон и се взря в непрогледния мрак на дола — около него се стелеше синкава мъгла. Зад гърба му мина кола и когато шумът от мотора й заглъхна, Бош напрегнато се ослуша и огледа: нищо, само това приказно синкаво сияние и тишина. Койотът си беше отишъл. Върна се в колата и продължи по „Мълхоланд“ и „Удроу Уилсън“ към дома си.