Възможно бе да отиде в Градския архив на Лос Анджелис, за да потърси смъртен акт, но ако човек не разполага с точната дата на смъртта, задачата се превръщаше в търсене на игла в купа сено и щеше да му отнеме дни, дори седмици. Преди да го направи, Бош реши да опита по-лесния начин — лосанджелиският „Таймс“ имаше големи възможности.
Телефонира на Кийша Ръсел, нова репортерка в отдела за полицейска хроника. Амбициозна млада жена, тя още се опитваше да завоюва място под слънцето. Преди няколко месеца се беше опитала да вербува Бош като източник на информация за статиите си. Репортерите обикновено го постигаха с голям брой статии за някое дребно престъпление, незаслужаващо чак такова внимание. Но процесът ги поставяше в непрекъснат контакт с детективите, заети със случая, а едно евентуално задълбочаване на връзките им със следователите можеше да превърне последните в постоянни източници на информация в бъдеще.
За една седмица Ръсел бе написала пет статии за случай на Бош: семейно насилие — съпругът пренебрегва разпореждането за временно ограничаване на контактите, отива в новия апартамент на бившата си жена на булевард „Франклин“, хвърля я от балкона на петия етаж и скача след нея. Докато пишеше статиите си, Ръсел бе в почти непрекъснат контакт с Бош и съобщенията в пресата бяха пълни и изчерпателни. Свършила бе добра работа и бе спечелила уважението му. Но крайната й цел му бе напълно ясна: надеждата й бе тези статии и вниманието й към него да станат основа на продължителна и плодотворна връзка между полицай и репортер. Оттогава не минаваше и седмица, без да му звънне веднъж или дваж, просто за да побъбрят или да му подхвърли някоя и друга клюка от управлението, която е дочула от друг източник на информация — но първо и преди всичко да зададе дежурния въпрос на репортерите: „Нещо ново?“
Неочаквано за него Кийша вдигна още при първия звън. Изненада се, че я намира толкова рано в службата — смяташе да остави съобщение на секретаря й.
— Бош на телефона.
— Здравей, Бош, как я караш?
— Горе-долу. Чула си за мен, нали?
— Знам, че си временно отстранен, но никой не казва защо. Искаш ли да поговорим?
— Не точно сега. Искам да те помоля за една услуга. Ако нещата се получат, ще имаш цялата история. Така се уговаряме по принцип с колегите ти.
— Какво трябва да направя?
— Да отидеш до моргата. — Тя простена. — Имам предвид архива на „Таймс“.
— Това е вече друго нещо. Какво ти трябва?
— Справка за тип на име Джони Фокс — доста стара работа. Кучи син от петдесетте и началото на шейсетте. Но после следите му се губят. Възможно е да е мъртъв.
— За некролог ли говорим?
— „Таймс“ едва ли ще отпечата некролог за задник като него. Дребна риба според информацията, с която разполагам. Питах се дали няма да изскочи някоя статия във вестника, ако примерно смъртта му е била внезапна.
— Тоест, ако са го очистили.
— Бинго!
— Хубаво, ще го направя.
„И то с охота“ — помисли Бош. Почти виждаше как работи мозъкът й. „Страхотно! Ще му направя тази малка услуга, а после той ще ми снася златни яйца сума време!“ В негов интерес бе да поддържа тази заблуда.
— Какво беше името?
— Джон Фокс или Джони. Сутеньор през 1961 година според последното ми сведение за него. Шибаняк на дребно.
— Цвят?
— Бял кучи син на дребно.
— Дата на раждане? С нейна помощ ще пресея излишното, ако попадна на повече от един Джони Фокс. — Продиктува й датата. — Къде да те търся?
Бош й даде номера на мобифона си. Така ще я накара да клъвне още по-здраво: номерът моментално ще се отправи към списъка на източниците й, които пазеше в своя компютър като златни обици в кутийка за бижута. На този номер можеше да го открие по всяко време-изключително ценна придобивка, заради която си заслужаваше да повиси някой и друг час в „моргата“.
— Сега имам среща с редактора — заради нея съм тук толкова рано. Но после ще задвижа нещата, обещавам. Ще ти се обадя веднага щом открия нещо.
— Ако изобщо има нещо.
— То се знае.
Бош затвори телефона и хапна малко замразена тънко нарязана шунка направо от опаковката, която извади от хладилника, и пусна новините. След земетресението бе прекъснал абонамента си за вестника: не искаше Гауди, инспекторът от общината, да го забележи случайно отпред някоя сутрин и да разбере, че някой обитава жилище, определено за събаряне. Началото на деня не предлагаше нищо интересно — никакви убийства в Холивуд. Явно не изпускаше кой знае какво.
Репортажите за пътната обстановка бяха последвани от странна новина. Октопод от градския аквариум в Сан Педро изважда тръбата за прясна вода с едно от пипалата си — басейнът се изпразва и октоподът умира. Природозащитниците наричаха случилото се отчаян протест на октопода срещу живота в клетка. Бош затвори радиото. В какъв нещастен град живее, щом като дори морските обитатели се самоубиват.