— Аха, учим за капитански изпит, а? — Сгреши: беше книга за създаване и поддържане на висока мотивация у подчинените, написана от професионален треньор по баскетбол. Напуши го смях. — Паундс, ти наистина си върхът! Трябва да призная, че поне си забавен.
Паундс сграбчи книгата и я натика бързо в едно от чекмеджетата.
— Какво искаш, Бош? Знаеш, че нямаш право да идваш тук. Отстранен си.
— Ти ме повика, забрави ли?
— Нищо подобно.
— Колата, Паундс. Искаш шибаната кола, нали?
— Наредих да я върнеш в гаража, а не да идваш тук! Изчезвай!
По лицето му плъзна гневна червенина. За разлика от него Бош бе запазил пълно самообладание — добър знак. Изглежда, се измъкваше от стресовото напрежение. Извади ръка от джоба си с ключовете на колата и ги пусна на бюрото.
— Паркирана е до вратата на отрезвителното. Прибери си бракмата, щом я искаш. Но ти ще я прекараш през прегледа в гаража. Това не е работа за ченге, а за бюрократ като тебе.
Вдигна куфарчето си, обърна се и отвори вратата със замах. Тя се извъртя, удари се шумно в стъклената стена и целият офис се разтресе, но нищо не се счупи. Заобиколи бюрото отпред, подхвърли мимоходом: „Извинявай, Хенри“, без да го погледне, и пое по коридора.
Няколко минути по-късно стоеше на тротоара на „Уилкокс“ пред сградата на полицейското управление и чакаше таксито, повикано по мобифона. Пред него спря сив „Каприз“, почти близнак на колата, която току-що бе върнал. Прозорецът се плъзна надолу: Едгар, ухилен до уши.
— Превоз, ветеране?
Бош се качи.
— На „Ла Бреа“ близо до булеварда има представителство на „Херц“.
— Знам.
Потеглиха мълчаливо, но след малко Едгар избухна в смях, поклащайки глава.
— Какво ти става?
— Бърнс, драги. Едва не напълни гащи, докато беше при Паундс. Изглежда, реши, че щом свършиш с Паундс, ще изриташ шибания му задник от стола си. Смотан нещастник.
— По дяволите, трябваше да го направя. Сериозен пропуск.
Отново се възцари мълчание. Движеха се по „Сънсет“ и наближаваха „Ла Бреа“.
— Хари, ти май трудно се сдържаш, а?
— Май да.
— Какво е станало с ръката ти?
Бош се втренчи в превръзката.
— Аа… Халосах се миналата седмица, докато работех по верандата. Видях звезди по пладне — болеше адски.
— Внимавай, друже, не се пъхай между шамарите. Знаеш, че Паундс има властта да ти причини по-ужасна болка.
— Вече го направи.
— Хари, той е само още един книжен червей, още един нещастен скапаняк. Защо просто не го оставиш на мира? За какъв дявол си се вкопчил в него?
— Дрънкаш като психоаналитичката ми. Защо ли не проведа с теб задължителния едночасов разговор с нея днес? Какво ще кажеш?
— Вероятно и тя иска да те вразуми.
— Още една грешка: трябваше да дочакам таксито.
— А според мен трябва да се огледаш, да разбереш кои са ти приятели и поне веднъж да се вслушаш в съветите им.
— Стигнахме.
Едгар намали пред агенцията за даване на коли под наем и Бош скочи от колата в движение.
— Хари, чакай малко. — Бош го погледна през рамо. — Каква е тази работа с Фокс? Кой е този тип?
— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре за тебе, Джери.
— Я не ме будалкай!
Бош погледна куфарчето си, в което призивно звънеше мобифонът, после вдигна очи към Едгар.
— Благодаря за превоза.
Затръшна вратата на колата и му обърна гръб.
11
Обаждаше се Кийша Ръсел от „Таймс“. Открила в архивата малка статия с името на Фокс, но настояваше да се срещнат, за да му я даде лично — част от играта, начин да се затвърди споразумението между тях. Погледна часовника си: имаше достатъчно време за среща с нея. Покани я на обяд в „Пантри“.
Около час по-късно Кийша вече го чакаше в сепарето до касата.
— Закъсня — отбеляза тя.
— Извинявай, налагаше се да наема кола.
— Взели са ти служебната? Положението май е сериозно.
— Хайде да не го обсъждаме сега.
— Съгласна. Знаеш ли кой държи това място?
— Кметът. Но фактът не се отразява на храната, уверявам те.
Тя присви устни и се огледа гнусливо, сякаш наоколо гъмжеше от хлебарки. Кметът бе републиканец, а вестник „Таймс“ се беше ориентирал към кандидата на демократите. Освен това кметът подкрепяше полицията-истинско нещастие за криминалните репортери: къде е интригата? Един репортер е щастлив, ако общината ври и кипи от вътрешни ежби и скандали. Това правеше нещата далеч по-интересни.
— Съжалявам — извини се Бош, — Трябваше да предложа „Горки“ или някое друго, по-либерално място.