— Майтап, Бош. Не се връзвай.
„Не е на повече от двайсет и пет“ — реши Бош. Кийша бе грациозна чернокожа жена с приятно излъчване. Сигурно не беше родена в Лос Анджелис — в говора й се улавяше мекият акцент на Карибите, въпреки явните й опити да го преодолее. В устата й името му звучеше почти екзотично — отглас от песен на морски прибой. Нямаше нищо против да го нарича директно на фамилия, макар че едва надхвърляше половината от годините му.
— Откъде си, Кийша?
— Защо питаш?
— Интересно ми е, нали сме екип. Искам да знам с кого работя.
— Дойдох от Ямайка, когато бях само петгодишна. Завърших Университета на Южна Калифорния. А ти?
— Тук съм роден и тук съм живял цял живот.
Нямаше смисъл да споменава петнадесетте месеца, когато бе във Виетнам, и другите девет, прекарани в тренировъчния лагер в Северна Каролина.
— Какво се случи с ръката ти?
— Нараних се, докато се правех на дърводелец вкъщи. Прекалено много свободно време имам сега, нали знаеш… Опитвах се да го позапълня с това-онова… А ти как се чувстваш на мястото на Бремер в полицейската хроника? Хванал беше корени там, бедният.
— Знам. Признавам без бой, не е лесно. Но ще се справя лека-полека. Създавам полезни връзки, стъпвам на крака. Надявам се и ти да се наредиш между приятелите ми, Бош.
— Може и да стане. Я да видим какво си донесла.
Тя постави кафява папка на масата, но преди да успее да я отвори, до тях се изправи келнерът — възрастен, плешив мъж с напомадени мустаци. Кийша поръча яйчена салата, а Бош — препечен хамбургер с пържени картофи. Кийша се смръщи неволно и той веднага се досети защо.
— Вегетарианка ли си?
— Да.
— Извинявай. Следващия път ти ще избираш ресторанта.
— Правилно.
Кийша отвори папката и вниманието му бе привлечено от многоцветните гривни от сплетени конци на лявата й ръка. Папката съдържаше копие на малка вестникарска статия. Размерът й му подсказа, че пред него се намираше вероятно една от онези историйки, които смотаваха на задните страници.
— Смятам, че този е твоят човек. Възрастта съвпада, но не отговаря на описанието ти — нарече го бял кучи син, нали?
Бош зачете статийката от 30 септември 1962 година.
Монти Ким, щатен репортер на «Таймс»
От полицията съобщиха, че двайсет и девет годишен сътрудник на предизборната кампания за районен прокурор бе блъснат смъртоносно в събота от автомобил, движещ се с превишена скорост в Холивуд.
Жертвата е разпозната: Джони Фокс, живущ на улица «Айвар», Холивуд. Според полицейската сводка Фокс е разпространявал агитационни материали в подкрепа на евентуалния бъдещ областен прокурор Арно Конклин на ъгъла на булевард «Холивуд» и «Ла Бреа», когато е бил блъснат от кола, движеща се с голяма скорост.
Когато е бил прегазен, Фокс е пресичал пътното платно около два следобед.
Властите съобщават, че според следствието Фокс е починал на място и колата е влачила тялото му още няколко метра.
След сблъсъка тя е намалила за момент, но после водачът увеличава скоростта. Според очевидци колата се е понесла с много висока скорост на юг по «Ла Бреа». Свидетелите не са дали категорични показания за марката и модела й. Следствието не е приключено.
Според председателя на предизборния щаб на Конклин, господин Гордън Мишел, Фокс се е присъединил към екипа преди седмица.
Свързахме се с господин Конклин, който в момента е в Отдела за специални разследвания към Прокуратурата и е подчинен на настоящия областен прокурор, Джон Чарлс Сток. Господин Конклин заяви, че не познава лично Фокс, но изрази съжаление за смъртта му. Кандидатът отказа допълнителни коментари по случило се.“
Бош се втренчи замислено в краткото съобщение.
— Този тип, Монти Ким, още ли работи за вестника?
— Да не си откачил? Та това е било преди сто години! По онова време в редакцията са се мъдрели само бели задници с бели ризи и вратовръзки. — Бош погледна собствената си риза, после нея. — Извинявай… Ким не е при нас. А и името Конклин нищо не ми говори — вихрил се е тук доста преди моето време. Избрали ли са го?
— Да. Дори е изкарал май два мандата, после се е кандидатирал за щатски прокурор, но са му духнали под опашката или нещо такова. По онова време и аз не бях тук.
— А каза, че цял живот не си мърдал от Лос Анджелис.
— Нямаше ме около две години.
— Виетнам?
— Да.
— Интересно… Много ченгета на твоите години са били там. Сигурно е било страхотно… Хей, затова ли всички станахте ченгета? Носталгия по оръжията, а?