— Съжалявам. Боли ли много?
— Ще оживея.
— Защо сте така официално облечен? Не е нужно да го правите заради срещите ни тук.
— Просто навик. Така се обличах, когато ходех на работа. Дори и когато не ходя на работа, пак се обличам така.
— Разбирам.
Предложи му кафе или вода, но Бош отказа и двете и доктор Кармен Хинойъс пристъпи към съществената част на срещата им за деня.
— За какво желаете да разговаряме днес?
— За каквото и да е. Вие сте шефът.
— Предпочитам да не гледате на общуването ни по този начин. Не съм ви шеф, детектив Бош, а само човек, чиято задача е да ви помогне да се отпуснете, да се разтоварите, да споделите вътрешното си бреме. — Бош замълча. Не се сещаше какво би могъл да обсъжда охотно с нея. Кармен Хинойъс почуква с писалката по жълтата папка няколко минути и пак пое щафетата. — Никакви предложения, така ли?
— Нищо не ми идва наум.
— Хайде тогава да поговорим за вчера. Когато ви напомних уговорената за днес среща, бяхте разстроен от нещо. Тогава ли си ударихте ръката?
— Не. — Той пак замълча, но и тя не каза нищо и Бош реши да отстъпи малко. Трябваше да признае, че лекарката му харесваше: поведението й не бе заплашително, нито високомерно и той бе започнал да вярва, че наистина иска да му помогне. — Малко преди да се обадите, бях разбрал, че партньорът ми ще работи с друг човек… Вече са ме заменили.
— Как се почувствахте?
— Нали чухте. Бесен — като всеки друг на моето място. Обадих се на партньора си и той се държа с мен като прочетен вчерашен вестник. А откакто сме заедно, научи от мен толкова неща… Заболя ме.
— Разбирам.
— Не, не разбирате! Трябва да сте от другата страна на това бюро, за да виждате нещата през моите очи!
— Имате известно право, признавам. Но мога да изпитам поне съпричастие, нали? Струва ми се обаче, че би трябвало да очаквате подобно развитие на нещата. Доколкото знам, обичайна практика в полицията е детективите да работят по двойки. В отпуска сте за неопределено време и изглежда напълно логично ръководството на отдела да назначи заместник, независимо дали за постоянно или само временно.
— Може би…
— Не е ли по-безопасно да се работи по двойки?
— Вероятно.
— Какво подсказва личният ви опит? Не се ли чувствахте по-спокоен, когато работехте с партньор?
— По-спокоен бях.
— В такъв случай е станало нещо неизбежно и неоспоримо, а вие сте го посрещнали с гняв.
— Побеснях заради начина, по който ми го съобщи и се отнесе с мен, когато му се обадих. Почувствах се изолиран — вън от играта. Помолих го за една услуга, а той…
— Той какво?
— Поколеба се. А се предполага, че партньорите са едно цяло и стоят плътно един до друг като… като съпрузи, може би… въпреки че никога не съм бил женен.
Тя записа нещо в бележника си и Бош се зачуди какво токова важно бе казал.
— Изглежда, трудно понасяте провалите, детектив Бош.
Изявлението й мигновено събуди гнева му, но той успя да го потисне: не искаше да доказва правотата на извода й с ненавременно избухване. Нищо чудно да прибягва до професионален трик, за да го предизвиква. Постара се да се успокои.
— Кой ги понася леко? — подхвърли той с овладян глас.
— За всички е трудно, но в различни степени. Били сте във Виетнам, нали? Виждали ли сте бойни действия?
— Дали съм вижда бойни действия ли? Да — бил съм сред тях и дори под тях! Защо всички винаги задават този въпрос? Сякаш съм отишъл там на кино, по дяволите!
Тя мъча дълго време с писалка в ръка. Стори му се, че просто изчаква клокочещият котел на гнева му да прекипи. Бош махна с ръка, опитвайки се да се извини така за невъздържаността си и същевременно да й даде да разбере, че отдавна е захвърлил преживяното във Виетнам зад гърба си. За по-сигурно се извини и на глас.
Тя не реагира, втренчила смущаващ поглед в него. Бош не издържа, извърна глава и огледа механично лавиците с книги, огънати под тежки томове в кожена подвързия.
— Извинявайте. Нахлух в болезнена област — обади се тя най-после. — Причината бе…
— Нали точно тази е целта на занятието тук? Притежавате разрешително за нахлуване и се възползвате от него. Какъв е шансът ми срещу вас?
— Примирете се тогава — отвърна тя строго. — Веднъж вече минахме през същото. Разберете, налага се да говорим за вас, за да ви помогна да се върнете на работа! Подайте ми ръка, за да постигнем най-сетне някакъв напредък!… Споменах войната, защото исках да попитам дали сте чували за посттравматичния стресов синдром.
Погледна я отново в очите — прекрасно знаеше какво ще последва.
— Да, чувал съм.
— В миналото са го смятали главно за следвоенен проблем. Но истината е, че той може да се прояви в стресово обкръжение от всякакъв род и вид. Опасявам се, че вие сте христоматиен пример от плът и кръв на този синдром.