— Господи… — почти простена Бош, поклащайки глава. Извъртя се на стола, за да не вижда нито нея, нито лавиците с книги, и се взря невиждащо в безоблачното небе през прозореца. — Седите си тук, в кабинетите, и нямате представа за… — Не довърши мисълта си, поклати глава и неволно разхлаби възела на вратовръзката. Стори му се, че се задушава.
— Ще ме изслушате ли, детектив Бош? Нека просто се вгледаме във фактите. Можете ли да се сетите за по-стресов живот от битието на полицейски служител в този град през последните няколко години? Вие сте непрекъснато разпънат на кръст между напрежението и злото, безредиците, пожарите, наводненията, земетресенията! Всеки полицай може да опише в книга способите за овладяване на стреса и/или за трагичния му триумф.
— А къде останаха пчелите-убийци?
— Говоря сериозно.
— Аз също. Имаше репортаж по новинарската емисия.
— При всяко едно от тези бедствия кой е в центъра на ужаса всеки път? Полицейските служители. От тях се очаква да реагират, те не могат да си позволят да останат вкъщи, да се скрият под леглото и да изчакат, докато всичко свърши. Да преминем от това обобщение към конкретния случай — към вас, детектив Бош. Вие сте били на предната линия при всички кризи. Освен това по същото време ви се е налагало и да се справяте с преките си служебни задължения в отдел „Убийства“ — отделът с най-силен стрес. Колко случаи на убийство сте разследвали през последните три години, детектив?
— Не търся извинение или оправдание — вече заявих, че обичам работата си, а тя няма нищо общо с масовите безредици или…
— Колко трупа сте виждали? Ако обичате, отговорете на въпроса ми. Колко? На колко вдовици и майки сте съобщавали за мъртвите им съпрузи и деца?
Бош разтри бавно с длан лице. В този миг му се искаше някак да се стопи, да се скрие от нея, да избяга…
— Много — прошепна накрая.
— Повече от много…
Бош въздъхна шумно.
— Благодаря ви за отговора. Изредих социалните, културните и дори геоложките проблеми на този град само за да изтъкна огромното напрежение, на което сте подложен всекидневно. При това без да споменавам Виетнам и скорошната загуба на романтична връзка. Но каквито и да са причините, рано или късно симптомите на стреса се проявяват. Те са налице, ясни като бял ден. Вашата нетърпимост, неспособността ви да приемате разумно провалите, обичаен спътник на малкия ни човешки живот — нападението над вашия началник. — Направи пауза, но Бош не каза нищо: имаше чувството, че още не беше свършила, и се оказа прав. — Отказът да напуснете безнадеждно разрушен дом не е ли израз на вътрешна съпротива срещу нещата, които ви се случват? Погледнете се в огледалото — отдалеко личи, че прекалявате с алкохола… А ръката ви? Заспали сте с цигара в ръка, детектив Бош, не сте се ударили. Това е рана от изгаряне — готова съм да заложа разрешителното си за работа. — Кармен Хинойъс извади шише вода и две пластмасови чаши. Напълни ги и побутна едната към него — жест на помирение. Бош я гледаше мълчаливо, напълно изтощен и разбит, но и възхитен от демонстрацията на професионализъм, на която стана свидетел. Доктор Хинойъс отпи глътка вода и продължи: — Диагнозата ви е посттравматичен стресов синдром. Но при вас конкретно има още един проблем. Думата „пост“ означава, че периодът на стрес е отминал. Тук случаят не е такъв. За полицай в Лос Анджелис този период никога не свършва. Хари, ти живееш непрекъснато в тенджера под налягане. Имаш болезнена нужда от отдих, от време на възстановяване. Не се съпротивлявай на тази отпуска, а се възползвай пълноценно от нея, за да се спасиш. Този е най-добрият съвет, който бих могла да ти дам.
Бош отново въздъхна тежко и вдигна привързаната си ръка.
— Запазваш си разрешителното.
— Благодаря. — Отдъхнаха за миг, после тя продължи успокоително: — Добре е да знаеш, че не си сам. В твоето състояние няма нищо унизително, нищо срамно. През последните три години рязко се увеличи процентът на полицейски служители със стресов синдром. Отделът по поведенческа психология дори поиска от общината още пет щата за психолози. Личната ни натовареност се е увеличила почти двойно за последната година в сравнение с 1990. Наричаме тези състояния „Блу ангст“ — депресивна тревожност. Тя може да се развие в страхова невроза или дори фобия. Този е проблемът ти, Хари.
Бош се усмихна и поклати глава все още вкопчен по инерция в отрицанието.
— „Блу ангст“. Звучи като заглавие на роман от Уамбо7, нали? — Тя не отговори. — Искаш да кажеш, че няма да се върна на работа.