14
Сутринта Бош се обади в отдел „Личен състав“ на ПУЛА и ги помоли да проверят дали Ено и Маккирик са още на щат. Съмняваше се, но бе длъжен да провери. Би било доста неприятно, ако обърнеше света, за да ги търси, а се окаже, че още се влачат някъде из управлението. Служителят прехвърли ведомостите и му съобщи, че в момента няма действащи полицаи с такива имена.
Пак му се наложи да прибегне до името на оня надут пуяк Паундс. Избра номера на „Регистрация на МПС“ в Сакраменто, даде името на лейтенанта и поиска да го свържат пак с госпожица Шарп. От тона, с който последната изрече „Ало“, разбра, че го беше запомнила добре.
— Госпожица Шарп ли е?
— Нали за нея попитахте?
— Да, така е.
— Значи е госпожица Шарп. Какво мога да направя за вас?
— Исках да сключим примирие, така да се каже. Интересуват ме адресите, отбелязани на шофьорските книжки на още няколко души. И си помислих, че ако се обърна пак към вас, ще съкратя процедурата и ще имаме възможност да възстановим деловите си отношения.
— Драги, по принцип нямаме такива отношения, за да ги възстановяваме. Задръжте за момент, ако обичате.
Тя натисна бутона, преди да успее да й отговори. Линията замлъкна толкова продължително, че Бош се запита дали си струваше да хаби енергия, за да нахендри Паундс по този начин. Най-сетне слушалката бе вдигната от друга служителка и Бош издиктува номера на служебната карта на Паундс, след което й изреди имената на Гордън Мител, Арно Конклин, Клод Ено и Джейк Маккитрик. Повтори, че му трябват домашните адреси на разрешителните им за правоуправление.
Пак трябваше да чака. Притисна слушалката към ухото си с рамо и изпържи едно яйце, с което направи сандвич с две препечени филийки бял хляб и студена салца от буркана в хладилника. Изяде го, надвесен над кухненския умивалник. Тъкмо бе избърсал уста и бе налял втора чаша кафе, когато телефонът оживя.
— Извинявайте, че ви забавих толкова.
— Няма нищо.
Сети се, че се прави на Паундс и съжали за любезния си отговор.
Нямало информация и адреси за Ено и Маккитрик, даде му само тези на Конклин и Мител. Гоф се оказа прав: Конклин действително живееше в „Парк Ла Бреа“. Мител живееше над Холивуд на „Херкулес Драйв“ в нов Жилищен район, наречен „Планината Олимп“.
Стреснат от получената информация, Бош забрави играта с Паундс, благодари на служителката и затвори телефона. А сега? Ено и Маккитрик бяха мъртви или бяха напуснали щата. Можеше да получи адресите им от отдел „Личен състав“ на ПУЛА, но ще изгуби цял ден. Вдигна пак телефонната слушалка, свърза се с отдел „Грабежи и убийства“ и поиска да говори с детектив Лерой Рубен. Рубен беше вече почти четирийсет години в управлението и поне половината от тях бе прекарал в този отдел. Възможно бе да знае нещо за Ено и Маккитрик. Освен това обаче може да е чул, че Бош е в принудителен отпуск.
— Рубен на телефона. С какво бих могъл да ви услужа?
— Лерой, обажда се Хари Бош. Какво знаеш?
— Не всичко. Как е свободният живот?
Даваше му да разбере, че знае за временното му отстраняване. Нямаше място за усукване: трябваше да заложи на откровеността, макар и само до известна степен.
— Не е чак толкова зле. За твое сведение не се въргалям в леглото до обяд.
— Така ли? А за какво ставаш от него тогава?
— Работя по един стар случай, Лерой. Нещо като свободна практика. Опитвам се да издиря два дърти пръча. Възможно е да си чувал за тях. Напуснали са Холивуд.
— Кои са те?
— Клод Ено и Джейк Маккитрик. Спомняш ли си ги?
— Ено и Маккитрик… хм. Не… всъщност, да, спомням си Маккитрик. Той напусна преди… чакай да се сетя… десетина-петнайсет години може би. Върна се във Флорида, мисля. Да, точно така — Флорида. Беше в нашия отдел само година или две, и то накрая. А за другия не си спомням нищо.
— Струваше си да опитам. Ще видя какво мога да открия във Флорида. Благодаря, Лерой.
— Хей, Хари, за какво става дума?
— Нищо особено. Стар случай, който се мотаеше из чекмеджетата на бюрото ми. Малка занимавка, докато разбера как ще се развият нещата около мен.
— Нещо ново?
— Още нищо. Пратиха ме при психоаналитичка. Ако успея да се представя добре пред нея, ще ме върнат. Ще видим.
— Успех. Тук се скъсахме от смях, като чухме какво си сторил с оня задник Паундс. Нещастен скапаняк. Добра работа си свършил, момче.
— Дай Боже, да не е чак толкова добра, че да си изгубя работата.
— Ще се оправиш, няма страшно. Мяташ известно време крачоли из Китайския, поотупват ти праха и те връщат обратно на поста. Ще се оправиш, бас държа.
— Благодаря, Лерой.
Бош облече чиста риза и вчерашния костюм, отправи се към центъра на града с взетия под наем „Мустанг“ и прекара следващите два часа в бюрократичния лабиринт. Първо се отби в „Личен състав“ в Паркър Сентър, каза на една служителка какво иска и изчака половин час, за да се появи следващата в йерархията, на която да повтори същото, и да го осведомят накрая, че си е загубил времето, тъй като информацията била в Градския архив.