Мона като че ли се разтревожи.
— Какви ги вършите?
Вдигна ръка да замълчи.
— Моля, бихте ли ме свързали с Уити Спрингър, ако обичате? — запита той касетата на секретаря.
Наблюдаваше прикрито реакцията й. Сигурен беше, че е чувала за Спрингър, който отговаряше за общинската рубрика в „Таймс“. Негов специалитет бяха статийките за бюрократични кошмари — малкият човек срещу системата. Всъщност бюрократите безнаказано създаваха тези кошмари благодарение на системата за гражданска защита, но политиците четяха рубриката на Спрингър и упражняваха огромна власт, когато станеше дума за представителни длъжности, прехвърляния и повишения в общината. Заклейменият от Спрингър бюрократ не губеше службицата си, но губеше надежда за повишение и рискуваше ревизия на отдела или пращане на независими наблюдатели на дейността му, които кротко да седят в някой ъгъл и да го следят неотклонно. Умните внимаваха да се държат надалеч от рубриката на Спрингър. Всички го знаеха — дори и Мона.
— Да, ще изчакам — обеща Бош на касетата. После се обърна към Мона: — Ще удари тавана от радост, когато чуе историйката ми. Има насреща си някой, опитващ се да разнищи случай на убийство преди трийсет и три години и най-сетне близките на убитата да получат възмездие, а някаква си бюрократка седи зад бюрото си, смучи със сламка плодовото си сиропче и не му дава адресите, от които има нужда само за да поговори с първите детективи по случая. Не съм журналист, ама историйката май е точно като за първа страница. Ще си падне по нея, нали? Вие как мислите?
Лицето й почервеня почти като плодовия сироп в шишето. Знаеше си, че този номер ще свърши работа.
— Добре, затворете телефона — процеди тя.
— Моля? Защо?
— Затворете, майната ви! Ще ви намеря информацията. — Бош сгъна слушалката. — Дайте ми имената.
Издиктува ги и тя тръгна да излиза от стаята, побесняла от яд. Едва се промуши между бюрата, но извърши маневрата с вид на балерина, навик, овладян до съвършенство.
— Колко време ще чакам? — попита той.
— Колкото е необходимо — отвърна тя, възвръщайки част от бюрократичното си високомерие на прага.
— Грешка, Мона. Имате само десет минути. Изтекат ли, не ви съветвам да се връщате, защото Уити ще е вече тук и ще ви очаква с нетърпение.
Тя се закова на място и го изгледа яростно. Той й смигна с усмивка.
Когато затвори вратата, Бош стана, бутна бюрото с около пет сантиметра към отсрещната стена и стесни пътечката й към стола.
Тя се върна след седем минути с лист хартия в ръка, но Бош веднага разбра, че нещо не бе наред: на лицето й бе изписано тържествуващо злорадство. Напомни му за жената, съдена преди време, защото отрязала пениса на съпруга си. Вероятно е изхвърчала със същото изражение през входната врата с члена на оня нещастник в ръка.
— Е, детектив Бош, май ще си имате малък проблем.
— Какъв по-точно?
Тя се устреми към мястото си и моментално халоса и заклещи якото си бедро в заобления кант на бюрото. Положението бе повече сконфузващо, отколкото болезнено — наложи й се да размаха ръце, за да запази равновесие. Тласъкът от сблъсъка разклати бюрото, събори шишето със сока, червената течност се просмука през сламката и закапа по попивателната.
— Хиляди дяволи!
Тя припряно се промуши през оставащото разстояние и изправи шишето. Преди да се отпусне на стола, огледа подозрително бюрото.
— Добре ли сте? — запита любезно Бош. — Какъв е проблемът с адресите?
Тя пренебрегна първия въпрос, погледна го и се усмихна доволно. Седна и заговори, отваряйки едно от чекмеджетата, за да извади салфетки, свити от някое кафене.
— Май няма да ви се удаде възможност да разговаряте с бившия детектив Клод Ено на този свят.
— Мъртъв ли е?
Тя се залови да попива разлетия сок.
— Да. Чековете се изпращат на вдовицата му.
— А Маккитрик?
— И с Маккитрик ще имате проблем. Във Венеция е.
— Венеция? Къде е проблемът?
— Говоря за Венеция, Флорида.
Тя пак се усмихна доволно.
— Флорида — повтори механично Бош.
За пръв път чуваше за Венеция във Флорида.
— Щат от другата страна на континента.
— Знам.
— А, и още нещо. Адресът е само номер на пощенска кутия. Съжалявам.
— Сигурно съжалявате. Някакъв телефон?
Мона хвърли използваните салфетки в кошчето.
— Не разполагаме с телефонни номера. Опитайте чрез информацията и бюро „Справки“.
— Така и ще направя. Кога е напуснал службата?
— Не сте искали тази информация.
— Дайте каквото имате.
Знаеше, че сигурно имат някъде записан телефон, но беше с вързани ръце: разследването бе неофициално. Ако прекалеше с натиска, рискуваше да го разкрият и спрат.