— Според вас какво е имала предвид?
— Има ли значение какво мисля аз? Тя го каза и тя си тръгна.
— Моля ви, детектив Бош, не воювайте с мен, не съм ви враг. Искрено желая да ви върна на работа, повярвайте ми. И ще го сторя веднага щом установя, че мога да разпиша документите ви с чиста съвест. А вие ме спъвате, като се правите на труден!
— А може би съм точно такъв. И Силвия го открива, плюе си на петите и се озовава в Италия.
— Едва ли причината е чак толкова проста.
— А защо не?
Тя погледна часовника си и се приведе леко напред: на лицето й ясно бе изписано неудовлетворение от първата им среща.
— Детектив Бош, разбирам колко неудобна за вас е тази тема. Засега ще я изоставим, но вероятно скоро ще се наложи да се върнем пак на този въпрос. Помислете и се постарайте да облечете чувствата си в думи. — Изчака реакция, но Бош мълчеше. — Хайде да се върнем на случилото се миналата седмица. Разбрах за връзката със случай, отнасящ се за убийството на проститутка.
— Да.
— Жестоко убийство, така ли?
— Думите имат различни значения за различните хора.
— Прав сте, но искам да знам какво беше то от ваша гледна точка.
— Жестоко. Всички убийства са такива: слънцето угасва без време и завинаги за някого — нима има нещо по-жестоко за жертвата?
— Задържахте заподозрения, нали?
— Да, тоест не. Той дойде доброволно, за да отговори на няколко въпроса.
— Този случай повече ли ви засегна от подобните на него?
— Може би. Не знам.
— Защо, ако е така?
— Питате ме защо вземам присърце убийството на една проститутка? Аз вземам присърце насилствената смърт на всички жертви, доктор Хинойъс. При разследването на всяко убийство се ръководя от едно основно правило.
— Какво е то?
— Или всеки е от значение, или никой няма значение.
— Обяснете.
— То е повече от ясно. Или всеки е от значение, или никой не е. И означава, че ще си скъсам задника, за да изправя убиеца пред съда, независимо дали става дума за проститутка или за жената на кмета. Това е правилото ми.
— Разбирам. Нека се върнем на конкретния случай. Искам да чуя вашето описание на случилото се след ареста и причините за агресивността ви.
— Записвате ли ме?
— Не, детектив. Всяка ваша дума тук е защитена. Вашият заместник-началник Ървинг ще получи от мен само писмена препоръка в рамките на половин страница и нищо друго. Никой никога няма да научи подробности за разговорите ни тук.
— Колко власт само в половин страничка!
Тя замълча. Бош се замисли за момент, без да сваля очи от нея. Някакъв глас му шепнеше да й се довери, но вроденият му инстинкт и горчивият житейски опит се противопоставяха упорито. Тя като че ли разбираше вътрешната му борба и го изчакваше търпеливо.
— Искате да чуете моята версия, така ли?
— Да.
— Хубаво. Ще я имате.
2
Бош палеше цигара от цигара на път за вкъщи, но си даваше сметка, че ще го успокои само чаша силен алкохол. Погледна часовника си: все още бе прекалено рано за бар. Запали поредната цигара и продължи нагоре по „Удроу Уилсън“. Паркира до тротоара на пресечка разстояние от дома си и се върна пеша. От съседната къща се лееше тиха музика — някой свиреше на пиано. Не познаваше добре съседите си и нямаше представа кой от тях имаше пианист в семейството си. Промуши се под жълтата лента, ограждаща имота му, и влезе в дома си през вратата откъм гаража.
Отскоро му бе станало навик да паркира надолу по улицата и да влиза крадешком в собствения си дом. След последното земетресение къщата беше окачествена като опасна за обитаване — предстоеше събарянето й. Но Бош свали почти веднага пломбите от електрическото табло и живееше в нея вече трети месец.
Обкованата с летви от секвоя къщичка бе изградена върху стоманени пилони, забити дълбоко в седиментна скала с древен произход. По време на труса пилоните не бяха помръднали от леглата си, но самата къща се бе изместила над опорите си, на места бе нарушила връзката си с тях и се бе откъснала от противоземетръсните болтове. Беше се приплъзнала с около пет сантиметра. Макар и съвсем незначително, приплъзването се оказа много разрушително. Дървената конструкция се бе огънала, прозорците и рамките на вратите се бяха изметна-ли, стъклата се бяха строшили, а предната врата бе останала скована за вечни времена в рамката си, наклонена на север като цялата къща: тя можеше да се отвори само с помощта на полицейския влекач. Наложи му се да отваря вратата към гаража с крика от колата. Сега тя бе главен и до момента единствен вход-изход на дома му.
Платил бе пет хилядарки на строителен предприемач, за да вдигне с кран конструкцията на къщата и да я върне в предишното й положение. После я бяха вързали отново за сглобките с пилоните, а Бош се бе захванал да оправя в свободното си време собственоръчно дървената дограма на прозорците и рамките на вътрешните врати. Правеше справки в наръчници по дърводелство и понякога му се налагаше да върши едно и също нещо по два пъти, докато получи приемлив резултат. Откри обаче, че работата му доставя удоволствие и е нещо като лекарство за него. Ръчният труд се превърна в разтоварване от напрежението на работата в отдел „Убийства“. Не докосна входната врата: странният й вид пасваше на къщата и напомняше за мощта на природната стихия. Пък и нямаше нужда от нея — страничната врата му вършеше добра работа.