— Но защо му е хрумнало да отиде тъкмо там?
— Не мисля, че беше по негово желание — отбеляза Пондър. — Ъ-ъ… ние го изпратихме. Дължеше се на често срещана грешка в билокалната тавматургия. Всеки би могъл да я допусне.
— Само че онзи път не беше всеки, а точно ти — натърти Ридкъли, чиято памет нерядко поднасяше подобни неприятни изненади.
— И аз съм член на колектива, сър — светкавично подчерта Пондър.
— Щом не иска да стои там, а ние имаме нужда от него тук, нека го вър…
Краят на изречението потъна не в оглушителен шум, а в непроницаемо безмълвие, което обгърна магьосниците с такава мека мощ, че не чуваха дори ударите на сърцата си. Старият Том, лишената от език вълшебна камбана на Невидимия университет, отброи с тишина два часа сутринта.
— Ъ-ъ… — подвоуми се Пондър. — Не е толкова просто.
Ридкъли примига насреща му.
— Че защо да не е? Върнете го с магия. Щом сме го запратили на онова място, можем и да си го приберем.
— Ъ-ъ… Докато нагласим прехвърлянето както трябва, ще минат месеци. Сбъркаме ли, той ще се приземи в кръг с диаметър петнадесет метра.
— Не виждам какъв е проблемът. Нека се пльосне където си иска, стига ние да не сме в кръга.
— Сър, май не ме разбрахте. При неуточнено разстояние съотношението между сигнала и смущенията в тавмичното прехвърляне, съчетано с въртенето на Диска, почти неизбежно ще причини разсейването на обекта на площ от поне две хиляди квадратни стъпки.
— Я повтори…
Пондър си пое дъх.
— Тоест ще се превърне в обширен плосък кръг, разстлан върху земята.
— Аха. Значи после няма да ни е от полза в Библиотеката.
— Освен като най-голямата отбелязка за страници.
— Ясно, опряхме до географията. Кого имаме тук, дето разбира от география?
Миньорите изскочиха от отвесната шахта по-сръчно и от мравки, напускащи горящия си мравуняк. Отдолу отекваше глухо трополене, по едно време шапката на Я Глей Ти подскочи във въздуха, превъртя се няколко пъти и падна обратно.
Настана тишина, а после нещото се измъкна от дупката. От него се сипеха парченца подобно на черупка от излюпило се пиле. Огледа се…
Копачите, треперещи зад храсти и бараки, изобщо не се съмняваха, че чудовището търси врагове, макар да нямаше никакви очи.
То се завъртя тромаво на стотиците си крачета, сякаш бе прекарало твърде много време, погребано в скалата.
И се отдалечи с леко клатушкане.
Далеч оттам, в потрепващата от жегата червена пустиня, мъжът с островърхата шапка се изкатери внимателно от дупката. Стискаше в двете си ръце паница, скалъпена някак от парчета кора. Тя съдържаше… много витамини, незаменими аминокиселини и полезни мазнини. Видяхте ли? Изобщо не споменахме гърченето.
Наблизо димеше огън. Човекът остави грижливо паницата на земята, взе голяма тояга и постоя замислен. Внезапно заподскача около огъня, заудря с тоягата по пръстта и нададе крясък. Щом остана доволен, че е усмирил земята, прасна и храстите, сякаш бе чул непростима обида от тях. Не пропусна да удари и две-три дървета.
Накрая пристъпи към няколко плоски камъка и ги повдигна поред, извръщайки очи. Пердашеше слепешката пръстта под тях.
Сметна, че достатъчно е укротил околността и седна да си изяде вечерята, преди да е избягала.
Донякъде имаше вкус на пилешко. Така е с всичко, ако си прегладнял.
А откъм близкото гьолче го наблюдаваха очи. Не мъничките очички на разни водни буболечки и попови лъжички, които гъмжаха в такова изобилие, че внимателното вглеждане във всяка шепа вода беше жизненоважна предпазна мярка срещу киселини в стомаха. Тези очи бяха несравнимо по-стари и в момента нямаха нищо веществено в себе си.
Вече седмици наред човекът, чиято способност да открива вода се свеждаше до проверките дали не си е намокрил краката, оцеляваше успешно, като просто пропадаше в поредното изворче, скрито под малко петно кал. Същият този човек смяташе паяците за дребни безвредни създания, обаче досега преживя само две-три неприятни случки, а би трябвало ръцете му вече да приличат на бирени бъчонки, и то светещи в тъмното. Дори се натъкна случайно на морския бряг и нагази малко по-навътре, за да се полюбува на прекрасните сини медузи. Отърва се с леко опарване и след броени дни болката престана да го измъчва до полуда.
Гьолчето избълбука, а земята потрепери, сякаш въпреки безоблачното небе някъде бушуваше буря.
Наближаваше три часът сутринта. Ридкъли много го биваше и да лишава другите от сън.
Отвътре Невидимият университет беше несравнимо по-голям, отколкото отвън. Хилядите години съществуване като водещо заведение за практическа магия в свят, чиито измерения поначало бяха въпрос на случайност, и без това го разширяваха и издуваха в места, които не би трябвало да побират нищо. Имаше стаи, съдържащи други стаи, в които влезе ли човек, оказва се, че на свой ред са обхванали първата стая.