И понеже Университетът беше толкова просторен, можеше да си позволи почти неограничен персонал. Заемането на длъжност ставаше автоматично… или по-точно — никой не го беше грижа. Намираш си празна стая, отиваш да хапнеш заедно с останалите и обикновено никой не ти обръща внимание. Макар че ако не ти провърви, заблудена групичка студенти може да се лепне за теб с досадни искания и въпроси. А търсиш ли достатъчно упорито в по-далечните области на Университета, би намерил специалист по каквото и да било.
Дори и специалист по откриването на специалисти. Събудиха Професора по потайна архитектура и оригамна картография, запознаха го с Архиканцлера — който впрочем го зърваше за пръв път — и той ги снабди с карта на Университета, но с уговорката, че тя ще се доближава до истината само през следващите няколко дни. Картата приличаше на взривяваща се хризантема.
Най-сетне магьосниците се добраха до търсената от тях врата и Ридкъли се вторачи в бронзовата табела, сякаш тя му се хилеше присмехулно.
— „Ненадминат професор по жестока и стъписваща география“. Май ще ни свърши работа.
— Колко ли мили извървяхме?… — промърмори Деканът и се подпря унило на стената. — Изобщо не бях стъпвал тук.
И Архиканцлерът се озърна любопитно. Стените бяха каменни, но преди време някой ги бе боядисал в твърде особения официален оттенък на зеленото, който виждате, когато зарежете недопитото си кафе за две седмици и после надникнете в чашката. Имаше и табло от проскубано по-тъмнозелено кече, над което се мъдреше оптимистично картонче с печатни букви: „За съобщения“. Личеше обаче, че тук никога не е било забодено нито едно съобщение, а и най-вероятно това няма да се случи. Носеше се дъх на древни гозби.
Ридкъли вдигна рамене и почука на вратата.
— Не помня такъв колега — обади се Лекторът по съвременни руни.
— Аз пък май го помня — поклати глава Деканът. — Момчето не се отличаваше с особени заложби. Струва ми се, че поне имаше уши. Само че не се мярка често наоколо. И винаги е загорял.
— В списъка на персонала е — намеси се авторитетно Ридкъли. — И щом знае нещо за географията, значи сме налучкали.
Почука отново.
— Може да е отпрашил нанякъде — предположи Деканът. — Откъде ще научи това-онова за географията, ако не обикаля?
Ридкъли посочи малкото дървено устройство до вратата. Имаше такива до всеки кабинет на магьосник. Състоеше се от малка плъзгаща се плочка в дървена рамка. В момента откриваше думите „Тук съм“ и най-вероятно закриваше „Не съм тук“, макар че с някои хора в Университета и това не би било сигурно.8
Деканът се опита безуспешно да помръдне плочката.
— Все някога би трябвало да излиза — успокои го Старшият дискусионен наставник. — А в момента е съвсем редно да е вътре. Разумните хора си спят в леглата в три сутринта.
Ридкъли стовари юмрук по вратата.
— Настоявам да отворите! — изрева оглушително. — Аз съм висшият ръководител на това учебно заведение!
Вратата поддаде съвсем малко под удара. След усърдните напъни на магьосниците се оказа, че е била затисната от огромна купчина книжа. Деканът вдигна от пода едно пожълтяващо листче.
— Паметната бележка, че съм назначен за Декан! — възкликна стъписан. — Ама това стана преди години!
— Все някога би трябвало да из… — понечи да повтори Старшият наставник, обаче се задави с думите си. — Олеле…
Същата мисъл бе споходила и други магьосници.
— Помните ли горкия Уоли Слъвър? — смънка Професорът по неопределени изследвания и се огледа нервно. — Три години посмъртно вписване в учебната програма…
Ридкъли подуши подозрително въздуха.
— Никаква воня не се усеща. Дори мирише много приятно. Има дъх на сол. Аха…
Под вратата в отсрещния край на затрупаната и прашна стая се виждаше ярко осветен процеп. Всички чуваха лекото плискане на вода.
— Виж ти, нощно къпане… — промълви с одобрение Архиканцлерът. — Сече му пипето на човека. Е, не се налага да му разваляме удоволствието веднага.
Започна да чете заглавията на книгите, които бяха навсякъде.
— Тук май ще изровим доста сведения за Хикс-Хикс-Хикс-Хикс — предположи обнадежден и измъкна един том наслука. — Хайде, размърдайте се! Да видя всекиго с книга в ръцете!
— Не може ли поне да поръчаме закуска? — изръмжа Деканът.
8
Например Лекторът по творческа неопределеност твърдеше самодоволно, че се намира едновременно в състояние и „тук“, и „не тук“. А когато някой почука на вратата му, просто променя неопределеността в по-категорично положение, което обаче е непредвидимо преди решителното събитие. Логиката е чудесен инструмент, но невинаги надделява над мисълта.