Добави старателно и с възможно най-мъничките букви: „Понеделник: горещо, мухи. Вечеря: личинки и ларви.“ Позяпа написаното. Тези думи изчерпваха целия му ден.
Но защо ли местните хора се настройваха толкова неприязнено към него? Случваше се да срещне някое малобройно племе, сприятеляваха се, подхвърляха му полезни съвети, научаваше имената на неколцина, започваше да си обогатява речника, колкото да побъбри на необвързващи теми като климата… и изведнъж го напъждаха. Ама нали всеки е готов да приказва за времето?!
Ринсуинд имаше простички възгледи за света — делеше хората на такива, които искаха да го убият, и другите, които нямаха подобни намерения. В подобна картинка не остава място за дреболии като цвета на кожата. И все пак… Седеше си до огъня, опитваше се да подхване безобиден разговор, а аборигените изведнъж започваха да се разстройват от глупости и му казваха да се махне. Кой би очаквал хората да се зъбят, ако им подхвърлиш: „Ей, кога валя последният дъжд тук?“, нали?
Ринсуинд въздъхна обезсърчен, взе тоягата, преби символично околната пръст и легна да спи.
Понякога пискаше тихичко, а краката му се свиваха за спринтов старт. Типична външна проява на сънищата му.
По водата в гьолчето плъзнаха вълнички. Изворчето представляваше всъщност неголяма локва между няколко камъка. Течността в нея се наричаше вода само защото повечето географи не са склонни да назоват подобни явления „природен супник“.
И все пак повърхността й се разлюля, сякаш нещо цопна в средата. Във вълничките имаше обаче нещо странно — не спираха, а продължаваха над сушата като разширяващи се кръгове от рехава белезникава светлина. Стигнаха до Ринсуинд и се стекоха около него. Той вече беше център на концентрични криви от бели точици, приличащи на бисерчета.
Локвата изригна. Нещо изскочи във въздуха и се понесе устремно в нощта.
Криволичеше през канари, планини и изворчета. И ако окото на условния наблюдател можеше да се издигне, щеше да види как стремителната ивица осветява други смътни линии, увиснали над земята като пушеци. Погледната отгоре, цялата страна сякаш имаше кръвоносна или нервна система…
На хиляда мили от заспалия несполучил магьосник ивицата докосна отново земята, попадна в една пещера и зашари по стените, все едно някой светеше с фенерче.
Затрепка пред един грамаден заострен камък. После сякаш престана да се двоуми и пак се стрелна в небето.
Светлината потъна обратно в изворчето напълно безшумно, само че три-четири вълнички отново плъзнаха по мътната вода и околния пясък.
В нощта се усещаше глухо туптене под земята. Храстите затрепериха. Птиците се събудиха по клоните на дърветата и отлетяха.
След малко бледобели черти започнаха да оформят картина по скалния отломък до локвата.
Ринсуинд бе привлякъл вниманието поне на още един наблюдател.
Смърт отдавна държеше животомера му на специално отделен за това рафт в кабинета си, както любознателният зоолог предпочита някой особено интересен образец да му е винаги пред очите.
Животомерите на повечето хора имаха класическата форма на пясъчен часовник, а на Ринсуинд — формата на изделие, създадено от хълцащ стъклар, попаднал случайно в машина на времето. Съдейки по количеството пясък вътре (а Смърт умееше да го преценява извънредно точно), човечето трябваше да се е споминало отдавна. Само че странните извивки, издатини и улеи, появили се постепенно в стъклото, честичко насочваха пясъка обратно или някъде встрани. Върху Ринсуинд се бяха стоварили непоносими количества магия, а и бе запращан толкова пъти против волята си през времето и пространството, че краят на живота му стана почти неоткриваем.
Смърт бе чувал за образа на вечния, неспирно прераждащ се герой, закрилника с хиляди лица. Въздържаше се от хапливи забележки за тази измишльотина. Професионалните му занимания често го срещаха с герои, обикновено заобиколени от труповете на почти всички техни врагове, и чуваше реплики от рода на „И к’ва стана тя сега?“. И да имаше някакво правило те да се завръщат в света преобразени, това беше извън неговата компетентност.
Не можеше обаче да не се чуди дали ако такова творение изобщо съществува, фактът не се уравновесява и от образа на вечния страхливец. Героят с хиляди отдалечаващи се към хоризонта гърбове, образно казано.
Каквато и да беше истината, в случая с Ринсуинд оставаше неяснотата за момента на окончателната му среща със Смърт. А това сериозно дразнеше оногова, който се гордееше с неизменната си точност.
Плъзна се през кадифената чернилка на кабинета си и спря пред модела на Диска… ако това можеше да се нарече модел.