От книгата със заглавие „Ууук“ се разнасяше тихичко похъркване.
— Именно за това говоря. Горкичкият ще се почувства много по на място на онези дървета.
— Да го заклещим между клоните ли предлагаш? — сопна се Ридкъли. — Все още си е книга.
— Муструм, не се заяждай. Малко слънце ще му се отрази добре. Я да излезем навън, че съвсем се вкочанясах.
— Да не си се побъркал?! Там някъде може да се крият страховити чудовища. Виж го онзи, завеяния, как си джапа във водата! А морето вероятно гъмжи от…
— Акули — подсказа Старшият наставник.
— Правилно! Ами ако има и…
— Баракуди — добави Старшият наставник. — Марлини. Риби — мечове. Струва ми се, че това местенце е някъде близо до Ръба. И моряците разправят, че някои от тамошните риби като нищо ти отхапват крак или ръка.
— Тъй, тъй… — закима Ридкъли, но гласът му претърпя едва доловима промяна.
Всички знаеха колко препарирани риби има по стените на кабинета му. Архиканцлерът беше готов да тръгне на лов за каквото и да било. Единственото петле, което още кукуригаше в радиус двеста крачки около Невидимия университет, се криеше под каруците, за да го прави.
— Ами онази джунгла? — не мирясваше Старшият наставник, подсмърчайки. — Доста опасна ми изглежда. Сигурно можем да срещнем всякакви твари там. С фатални последици. Тигри, горили, слонове, ананаси… Дори не бих припарил натам. Напълно съм съгласен с теб, Муструм. По-добре да мръзнем тук, отколкото да застанем очи в очи с някой побеснял човекояден звяр.
Очите на Архиканцлера пламтяха. Поглаждаше брадичката си, сякаш предвкусваше неописуемо удоволствие.
— Тигри, а? — Изведнъж се сепна. — Ананаси ли?!
— Смъртно опасни са — твърдо отсече Старшият наставник. — Един от тях довърши леля ми. Казвах й аз, че не се ядат така, ама тя послуша ли ме?
Деканът стрелна Архиканцлера с кос поглед. Приличаше на човек, който също не иска да прекара поредната нощ в леденото си легло и изведнъж е открил как да си уреди далаверата.
— Муструм, вече и аз съм убеден, че би било много неблагоразумно. Няма да ме видиш да изскачам през някаква си дупка в пространството на топлия плаж, където морето гъмжи от грамадни риби, а пък джунглата е претъпкана с потенциални ловни трофеи. — Прозя се като некадърен играч на покер. — Аз си предпочитам хубавото замръзнало легло. Ти както искаш.
— Мисля, че… — промълви Ридкъли.
— Ами мидите? — неуморно ковеше желязото Старшият наставник. — Тъкмо място като за онези адски създания. Ако щете, питайте братовчед ми, но за да се свържете с него, ще трябва да си наемете свестен медиум. Казвах му аз, че не е нормално от тях да тече зелена слуз и да бълбукат отвътре. Ама и той не ме послуша.
В момента и Архиканцлерът май не беше особено склонен да го слуша.
— Значи смятате, че малко слънце ще е от полза за Библиотекаря?
— А ние сме длъжни да го пазим от вероятните опасности, нали? — невинно вметна Деканът.
— О, да! Не се бях сетил за това. Хм… Задължително, разбира се. Я им кажете да донесат моя арбалет с ударна сила триста килограма и колчана с бронебойните стрели. Да, и домашния комплект за препариране. И десетте ми въдици. И четирите кутии с кукички и примамки. А, да, и голямата везна.
— Правилно, Муструм — поощри го Деканът. — Ако се почувства по-добре, той сигурно би искал и да поплува.
— Щом е така — престраши се Пондър, — аз ще си взема тавмодолита и работните бележници. Много е важно да установим точно къде сме попаднали. Нищо чудно да е Хикс-Хикс-Хикс-Хикс. Местността наистина има много чуждестранен вид.
— Значи няма да е зле аз да си нося гущерската преса и хербариума — реши Професорът по неопределени изследвания, който най-сетне проумя какво ставаше. — Обзалагам се, че ще научим много за местните растения.
— Аз ще си поставя задачата да проуча нравите на всяко примитивно племе, покриващо телата си само с оплетени от трева препаски — добави Деканът, а в очите му блестеше устремът на включена сенокосачка.
— Ами ти? — обърна се Ридкъли към Лектора по съвременни руни.
— Аз ли? О, ами… — Лекторът безмълвно потърси помощ от колегите си, които му кимаха настойчиво. — Аз, такова… Тъкмо ще си взема някои писмени източници, та да наваксам с четенето.
— Чудесно — одобри Архиканцлерът. — Защото ние — подчертавам това! — не отиваме там да се забавляваме. Ясно ли е?
— Ами Старшият наставник? — коварно се ухили Деканът.
— Аз? Да се забавлявам? Хайде де! Че там може да има и скариди! — унило отвърна жертвата.
Ридкъли се подвоуми. Изгледа останалите магьосници, които само вдигаха рамене.