Огледа се. Лекторът по съвременни руни дремеше, грижливо засенчил очите си с книгата, която си бе взел. Малко по-нататък прозорецът висеше във въздуха — обикновен квадрат, откриващ за погледа сумрачна стая. Архиканцлерът не се довери на кукичката му и го подпря със здраво парче дърво. Бе окачил и бележка с внимателно обмислен текст: „Не махай дървото дори и за да провериш какво ще стане! В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ!“
Отвъд пясъчния плаж имаше някаква гора, която се издигаше по склона на малка, но заострена планина — твърде ниска, за да има и сняг по върха.
Някои дървета му се струваха мъчително познати, напомняха му за дома. А това беше нелепо, защото Библиотекарят се бе родил на улица „Лунен гьол“ в Анкх-Морпорк, до сарашката работилница. И все пак дори на костния му мозък напомняха за дома. Обзе го желание да се покатери…
Да, обаче имаше и нещо сбъркано в тези дървета. Вторачи се и в красивите мидички по линията на прибоя. И те не бяха съвсем наред.
Малкото птици, кръжащи високо, също изглеждаха странно. А доколкото знаеше, издаваха правилни звуци, формата им също не се отклоняваше от правилата.
Олеле…
Опита се да потисне кихавицата, която вече набираше сила в носа му, но това е неосъществимо, ако искаш да си опазиш тъпанчетата на ушите.
Чу се задавен звук, после и потракване — Библиотекарят се промени в нещо по-подходящо за почивка на плажа.
За пустинните области често казват, че в тях можеш да намериш немалко храна, ако знаеш какво да търсиш.
Ринсуинд размишляваше на тази тема, докато измъкваше изпод поредния камък чиния сладкиши с шоколадова глазура и кокосови стърготини отгоре.
Огледа чинията недоверчиво.
Е, нямаше как да отрече неоспоримия факт. Наистина си намираше храна в пустинята.
Може би се отличаваше с изумителна дарба, останала недоразвита у милите хора, които понякога споделяха трапезата си с него през последните месеци. Те не можеха да се похвалят с подобна диета. Даваха му смлени семена, печени диви гулии и картофи, случваше се да хапват и създания с повече очи, отколкото намери Стражата след онази шумна история със съдебномедицинския клептоман.
Значи поне нещо му бе потръгнало както трябва тук. Някой в тази нажежена пустош го искаше жив. Твърде обезпокоително прозрение. Защото никой досега не се бе стремил да му опази живота за добро.
Ето как изглеждаше Ринсуинд след тези няколко месеца. Магьосническата му роба беше доста късичка. Лека-полека късаше парченца от нея за въженца или пък за превръзки след поредния прекалено нападателен ордьовър. Коленете му вече се показваха, а магьосниците не са сред победителите на конкурси за хубави колене.
Но бе опазил шапката си. Изплете й нова широка периферия, един-два пъти му се наложи да възстановява горния край с късчета от робата. Вместо пайети беше пришил с трева парченца от раковини. И въпреки всичко си оставаше неговата шапка. Магьосник без шапка е само един натъжен мъж с твърде подозрителни предпочитания в облеклото. Магьосник без шапка, направо казано, е едното нищо.
Макар Ринсуинд да имаше шапка на главата си, не се отличаваше с достатъчно зорко зрение, за да забележи как рисунката се появи върху засенчен от храстите камък.
Отначало беше само птица, изрисувана с охра и въглен, които си стоят върху камъка от безброй години, но после започна да променя формата си…
Ринсуинд се отправи към далечните планини. Гледаше ги от няколко дни. Нямаше представа дали е благоразумно да върви натам, но поне даваха някаква посока.
Земята потръпна под краката му. От известно време се случваше по два-три пъти на ден. Това също му се струваше смахнато, защото тази страна не изглеждаше подходящото място за вулкани. Човек по-скоро би могъл да зяпа някоя канара столетия наред и когато види да се отчупва парченце, след това да предъвква темата до втръсване. Всичко показваше, че земята тук отдавна си е направила по-енергичните геоложки упражнения и вече се е укротила, а в други обстоятелства дори би предложила поносим уют.
Изведнъж Ринсуинд усети, че едно кенгуру го наблюдава, стъпило върху малък камък. Бе виждал и преди тези същества да се отдалечават със скокове през храстите. Обикновено не се навъртаха наблизо, щом зърнеха хора.
Само че това кенгуру несъмнено го дебнеше. Уж бяха вегетарианци… А Ринсуинд дори не носеше зелени дрехи.
Най-сетне създанието отскочи и тупна пред него.
Докосна едното си ухо с лапа и изгледа многозначително човека. После пипна другото си ухо и сбърчи муцуна.