— Аха, ясно, добре — замънка Ринсуинд и понечи да се затича заднешком, но се спря навреме.
В края на краищата виждаше пред себе си един голям… хм, заек с дълга опашка и стъпала, каквито обикновено са придружени с червен топчест нос и торбест панталон.
— Не се страхувам от теб — заяви Ринсуинд. — Защо пък да се страхувам?
— Е, бих могъл — сподели кенгуруто — още с първия ритник да ти изкарам корема през устата.
— А, така е по-добре. И можеш да говориш, тъй ли?
— Бързо схващаш — похвали го животното и пак си почеса едното ухо.
— Мъчи ли те нещо? — учтиво се осведоми човекът.
— Не, това е нашият език.
— Почесваш лявото за „да“, а дясното за „не“, а?
Кенгуруто пак се почеса и чак тогава се сепна.
— Ъхъ, налучка.
И сбърчи муцуна.
— Тази гримаса какво означава? — попита Ринсуинд.
— Нищо особено. „Елате бързо, някой падна в дълбока дупка.“
— И често ли използваш израза?
— Няма да повярваш, ако ти кажа колко често се случва.
— А… как е на кенгурски „Призоваваме те за велики и неописуемо важни дела“?
— Ха, чудно, как се сети тъкмо за това?…
Сандалите почти не помръднаха. Ринсуинд изхвърча от тях като от стартови трупчета, а още при следващото стъпване на земята краката му се движеха бясно.
След малко кенгуруто го застигна с безгрижни скокове.
— Ама ти защо побягна, без дори да ме изслушаш?
— Опитът ме е научил какво да очаквам от живота — задъхваше се несполучилият магьосник. — Знам какво ще стане накрая. Ще бъда въвлечен в история, която изобщо не ме засяга. Ти и без това си халюцинация, причинена от тежка храна на гладно. Дори не помисляй да ме спираш!
— Че защо да те спирам? — озадачи се кенгуруто. — Ти отпраши във вярната посока.
Ринсуинд направи немощно усилие да се закове на място, но неговият метод за бягство се основаваше на принципа „Колкото по-надалеч — толкова по-добре“. Ранното спиране изобщо не беше предвидено. Още тичаше, когато изведнъж увисна в празното пространство и се сурна в бездната.
Кенгуруто надзърна надолу и с явно самодоволство сбърчи муцуна.
— Архиканцлер!
Ридкъли се сепна и отвори очи. Лекторът по съвременни руни подтичваше задъхан към него.
— Двамата с Ковчежника тръгнахме да се поразходим по брега. Познайте къде се озовахме накрая!
— На Хлапешката улица в Куирм — сопна му се Архиканцлерът и недоволно махна едно любопитно бръмбарче от брадата си. — В малкия парк до чайната…
— Хм, учудващо предположение. Именно защото не попаднахме там. Върнахме се, откъдето тръгнахме. Намираме се на островче. А вие почивате ли си?
— Позволих си няколко мига на спокоен размисъл — натърти Ридкъли. — Господин Стибънс, имате ли вече представа за местоположението ни?
Пондър го погледна над бележника си.
— Сър, ще мога да установя това по-точно по залез-слънце. Но според мен сме съвсем близо до Ръба.
— Освен това — намеси се нетърпеливо Лекторът — май намерихме лагера на Ненадминатия професор по жестока и стъписваща география. — Той започна да тършува в един от дълбоките си джобове. — Имаше колиба и огнище. Видяхме бамбукови столчета и какво ли още не. Дори чорапи, проснати да съхнат на въженце. И това…
Подаде останките от бележниче. Стандартно пособие на Невидимия университет. Ридкъли никога не даваше нов бележник, освен ако подчиненият му можеше да докаже, че всички страници са запълнени.
— Беше захвърлено на пясъка — допълни Лекторът. — Опасявам се, че мравките бяха започнали да го огризват.
Ридкъли се зачете в първата страница.
— „Някои интересни наблюдения за остров Моно. Забележително място.“ — Прелисти набързо бележничето. — Описал е какви ли не растения и риби. Според мен — нищо особено, но нали не съм специалист по география… И защо ли го е нарекъл остров Моно?
— Означава Единствен остров — обясни Пондър.
— Ами ние и без това знаем, че е един. Само че виждам още няколко на хоризонта. Изглежда го е подвело оскъдното въображение. — Ридкъли прибра бележничето в робата си. — Ясно. А от колегата нито следа, тъй ли?
— Да, колкото и да е странно.
— Може би е влязъл да поплува и го е хапнал някой ананас — вдигна рамене Архиканцлерът. — Господин Стибънс, а как се чувства нашият Библиотекар? Тук му е добре, нали?
— Сър, вие би трябвало да знаете — предпазливо отвърна Пондър. — Седите върху него от три четвърти час.
Ридкъли сведе поглед към шезлонга, покрит с червеникава козина.
— Това ли?…
— Да, сър.
— Помислих си, че нашият експерт по география го е домъкнал.
— Разбирам, сър, но… едва ли щеше да има черни нокти на краката.