Ринсуинд изплува и жадно пое въздух с отворена уста. Бе пропаднал в поредния извор.
Който пък се намираше в… ами поне изглеждаше, че някога тук е имало пещера, но после сводът е пропаднал. Над главата му сияеше голям назъбен кръг от синева.
Тук бяха се срутвали камъчета, вятърът бе довявал пясък, а семената бяха пускали корени. Хладно, влажно и зелено… Истински оазис, закътан далеч от прежурящите лъчи.
Измъкна се от водата и се заозърта, а струйките се стичаха от него. Между скалите се виеха лози. Няколко дребни дръвчета бяха успели да се настанят в пукнатините. Дори имаше тясна пясъчна ивица край водата. По петната върху камъните личеше, че някога водата е била по-нависоко.
А в един ъгъл… Ринсуинд въздъхна. Не беше ли това типично за човешкия род? Натъкваш се на прелестно местенце далеч от шумотевицата, а някой любител на драсканиците вече те е изпреварил, за да оплеска всичко. Също като едно време, когато се криеше из Морпоркските планини. И се убеди със собствените си очи, че някакъв вандал бе проникнал до дъното на най-затънтената пещера, за да изрисува биволи и антилопи. Ринсуинд толкова се ядоса, че изчегърта гнусотиите най-старателно. Отгоре на всичко завари купища оглозгани кости и още какви ли не боклуци. Някои хора просто си нямаха и смътна представа как да се държат прилично.
Тук бяха покрили скалните повърхности с рисунки в бяло, червено и черно. Пак животни. Дори не бяха изобразени особено правдиво.
Спря пред една. Нескопосаният драскач май се бе опитал да направи подобие на кенгуру. Имаше ги поне ушите, опашката и клоунските стъпала. Защо ли обаче им бе придал толкова смахнат вид с допълнителни черти и шарки? Сякаш искаше да покаже кенгуруто не само отвън, но и отвътре, също как е изглеждало предната година и какво ще представлява идната седмица, а и какво си мисли. При това си бе послужил само с охра и въгленче!
Рисунката като че се разшава в главата на единствения си зрител.
Ринсуинд зажумя и въпреки това усети зараждащото се главоболие. Очите му сякаш пожелаха да се разбягат в противоположни посоки.
Отиде припряно по-навътре в пещерата, стараеше се да не поглежда към останалите изображения. Отвъд парчетиите от падналия свод кухината потъваше в мрака. Стори му се, че е попаднал по средата на тунел.
— Подмина го — любезно съобщи кенгуруто.
Ринсуинд се озърна. Съществото стоеше на пясъчната ивица.
— Не те видях да слизаш. Как се озова тук?
— Стига празни приказки, трябва да ти покажа нещо. Ако искаш, викай ми Мърморко.
— Защо?
— Че нали сме си другарчета?
— Ох, да му се не види…
— Пич, няма да се оправиш сам в тая земя. Според теб как оцеля досега, а? Напоследък водата се намира адски трудно по нашия край.
— О, какво пък толкова, все пропадам в…
Ринсуинд млъкна внезапно.
— Ъхъ — потвърди кенгуруто. — Светна ли ти, че шансът е мъничък?
— Мислех, че съм си късметлия по природа — сподели човекът. Осъзна какво каза и добави: — Сигурно съм се побъркал.
Долу дори нямаше мухи. Понякога по водата плъзваха вълнички и това не беше особено успокояващо, защото наглед липсваше нещо, което да ги причини.
— Слушай — подхвана Ринсуинд, — защо е толкова пусто тук?
— Ела да видиш — подкани го създанието.
Магьосникът — неудачник вдигна ръце и заотстъпва.
— Да не е нещо със зъби или жило?
— Пич, само погледни рисунката.
— Коя? Онази с кенгуруто ли?
— Че къде има и такава?
Ринсуинд побърза да огледа стената. Странното изображение на кенгуру липсваше.
— Брей, бях готов да се закълна…
— Ето тази искам да видиш.
По камъка с червена охра бяха надраскани десетки длани с пръсти.
— Ясно — въздъхна човекът отегчено. — Проблемът ми е познат от личен опит.
— Какви ги дрънкаш, господинчо?
— Ами става съвсем същото, когато се опитам да снимам с иконографа. Избирам си чудесен изглед, демончето започва да рисува бясно, а като свърши — опа! На картинката се мъдри моят палец. Като се замисля, събрал съм десетки картинки на палеца си. Досещам се какво е станало тук — вашето момче е бързало, размахало четката, ама забравило да си дръпне ръката…
— Господинчо, говоря ти за рисунката отдолу. Ринсуинд се взря отблизо. Наистина личаха по-бледи линии и един небрежен наблюдател би ги подминал като особености на скалата. Той присви очи. Тези линии привидно се съчетаваха… Аха, имаше образи… И те бяха…
Издуха още малко пясък от камъка.
Да, те бяха…
… нелепо познати…
— Тъй, тъй — потвърди Мърморко сякаш отдалеч. — Малко мязат на теб, нали?