— Но те са… — Ринсуинд се задави. — Откога са тук?
— Дай да сметнем — смънка кенгуруто. — Не ги е препичало слънцето, не ги е духал вятърът… Какво ще кажеш за двайсетина хиляди години?
— Не може да бъде!
— А бе, прав си, нека са трийсетина хиляди.
— Но те са…
— Чуй бе, пич — сряза го кенгуруто. — Споменах трийсетина хиляди години, само че зависи как ги смяташ. Глей сега, значи — и тия ръце отгоре са поне от пет хилядолетия. А онези отдолу… Сериозно, трябва да са на десетки хиляди години. Да, ама…
— Какво?
— Миналата седмица ги нямаше, пич.
— Правилно ли разбрах, че те са тук от цели епохи… но отскоро?
— Бива си те. Знаех си аз, значи, че си от схватливите.
— И вече се каниш да ми обясниш за какво, по дяволите, бръщолевиш, нали?
— Позна.
— Извинявай, но ще си взема нещо за ядене.
Ринсуинд вдигна първия попаднал пред погледа му камък. Намери две филийки, прилежно намазани с конфитюр.
Магьосниците бяха добре възпитани и образовани хора. И когато се наложи да осъзнаят, че са се заклещили на необитаем остров, веднага се досетиха кое е най-неотложно — да открият виновника.
— Беше недвусмислено предупреждение! — крещеше Ридкъли и сочеше ядно приблизителното местоположение на изчезналия прозорец.
— Да, ама на вратата на кабинета си имаш табела „Не ме безпокойте“, обаче очакваш госпожа Уитлоу всяка сутрин да ти носи чая, нали? — заяде се сприхаво Старшият дискусионен наставник.
— Господа, моля ви! — намеси се безпомощно Пондър Стибънс. — Трябва да обсъдим други проблеми, и то незабавно!
— Така си е! — изрева Деканът. — И все пак той е виновен! Бележката не беше написана достатъчно четливо!
— Исках да кажа, че…
— Не забравяйте, че тук присъстват дами! — рязко ги прекъсна Старшият дискусионен наставник.
— Дама — натърти госпожа Уитлоу внимателно, както комарджия слага нежно на масата карето аса.
Стоеше отстрани изпъната вдървено и ги наблюдаваше зорко, а лицето й пращаше безмълвно послание: „Няма за какво да се тревожа, защото с толкова магьосници наоколо нищо лошо не може да ми се случи.“
Те тутакси внесоха необходимите промени в обноските си.
— Моля да бъда извинена — добави госпожа Уитлоу, — ако съм объркала нещо.
— О, не, нищо не объркахте — припряно я увери Ридкъли. — Поне не в буквалния смисъл.
— Всеки би могъл да го стори — мило обясни Старшият наставник. — Самият аз едва успявах да разчета буквите на бележката.
— А и ако погледнем на положението по-непредубедено — авторитетно изрече Архиканцлерът, — по-добре да си седим тук на чист въздух и слънце, вместо в онзи прашен кабинет.
— Сър, това е извънредно непредубедена гледна точка — вироглаво смотолеви Пондър.
— Ей сега ще измислим как да се приберем у дома — лъчезарно заяви Ридкъли накрая.
— Сър, слънцето клони към залез — упорстваше Пондър. — Скоро ще се стъмни.
Архиканцлерът се озърна нервно към светилото, после и към госпожа Уитлоу.
— Някакъв проблем ли възникна? — невинно се осведоми тя.
— О, не, как може! — мигновено избълва той.
— Но аз виждам, че малката пролука в стената като че не се отваря отново…
— Ние, хм…
— Малка шега, нали? — продължи невъзмутимо икономката. — Сигурно вие, господа, сте искали да се посмеете.
— Е, да, всъщност…
— Ще ви бъда обаче признателна, господин Архиканцлер, ако по-скоричко ме върнете обратно. Днес следобед имаме пране и се опасявам, че чаршафите на Декана ще ни създадат главоболия.
Деканът изведнъж проумя как би се почувствала мушица-еднодневка в лъча на прожектор.
— Не се безпокойте за нищо, госпожо Уитлоу, ей сега ще уредим всичко — обеща Ридкъли, без да изпуска от поглед умърлушения си подчинен. — А дотогава защо не поседнете и не се порадвате на хубавото слънчице?
Шезлонгът се затвори с тракане, последва кихавица.
— А, добре дошъл сред нас — учтиво подхвърли Архиканцлерът, когато Библиотекарят се просна по корем на пясъка. — Господин Стибънс, бихте ли му помогнал да се изправи? С останалите искам да разменя няколко думи. Моля да ни извините за момент, госпожо Уитлоу. Съвещание на преподавателския състав…
Магьосниците се скупчиха.
— Слушайте, само разлях мъничко доматен сос! — забърбори Деканът. — Случайно си похапвах в леглото, а знаете как цапа оная гадост!
— Декане, убеден съм, че състоянието на твоите чаршафи не буди интерес у никого — ледено промълви Ридкъли.
— В никакъв случай — жизнерадостно потвърди Старшият дискусионен наставник.