— Защо да се заяждаме? — вметна и Лекторът по съвременни руни, тупайки нещастника по гърба.
— Трябва да се върнем! — внушително изрече Архиканцлерът. — Немислимо е да прекараме нощта насаме с госпожа Уитлоу. Би било непристойно.
— Ама не виждам защо трябва да се вдига такава врява за едно петънце от доматен сос. Поне почистих бобените зърна…
— Е, думата „насаме“ едва ли е подходяща в случая — напомни Лекторът. — Все пак сме седмина, без да броим Библиотекаря.
— Да, но и тя е тук — натърти Ридкъли. — Ще плъзнат приказки…
— За какво? — учуди се Професорът по неопределени изследвания, леко поизостанал от развоя на събитията.
— Не се ли сещаш — прихна тихичко Лекторът. — Седмина мъже и една жена… Дори не ми се мисли…
— Аз обаче бих наложил вето на идеята да си поканим още шест жени! — твърдо изрече Професорът.
— Дали проходът няма да се отвори скоро? — позволи си надежда Старшият наставник.
— Съмнявам се — поклати глава Архиканцлерът. — Пондър смята, че нашето минаване от тази страна е нарушило тавмостатичното равновесие. Декане, ти какво ще кажеш?
— Имаше само доматен сос. На всекиго може да се случи…
— Питах те за положението ни на този остров. Някого да е осенила светла мисъл? Трябва да се преборим задружно със затруднението.
— А какво ще кажем на госпожа Уитлоу? — прошепна Старшият наставник. — Тя се е заблудила, че само се шегуваме.
— Драги, ние сме улегнали, мъдри и опитни магьосници, а не студенти — напомни Архиканцлерът.
— Ами да, когато ние решим да си направим майтап, става страшно — съгласи се Лекторът.
— Изобщо не ми го побира главата как хората могат да вдигат толкова шум за няколко петънца от доматен сос — мрънкаше си Деканът.
— Никой ли не си е донесъл подходящи заклинания? — попита Ридкъли.
— В четири сутринта? На плажа?! — стъписа се Лекторът. — Не, разбира се.
— Значи ще разчитаме само на способностите си. Рано или късно някой кораб ще намине насам. Най-важно е, господа — натърти Архиканцлерът, — че ние сме продукт на университетското образование. Убеден съм, че дори първобитните племена лесно оцеляват на такива места, докато ние имаме множество преимущества пред нашите праотци.
— Например госпожа Уитлоу — подсказа Професорът.
— Да, тя не би търпяла грубиянщини от никого — потвърди Старшият наставник.
— Декане, знаеш ли нещичко за правенето на кораби и лодки? — попита Ридкъли. — Когато беше по-строен, ти май спечели някаква награда по гребане. И моля те, не забравяй, че въпросът ми по никакъв начин не засяга петната по чаршафите.
— Е, правенето на лодки изобщо не е трудно — опомни се Деканът. — Същите онези първобитни племена се справят със задачата, а ние все пак сме цивилизовани хора.
— Значи ти ще оглавиш Комитета по корабостроене — реши Архиканцлерът. — Старшият наставник ще ти помага. А останалите нека проверят има ли източници на прясна вода. И храна. Съборете от клоните няколко кокосови ореха или нещо подобно.
— А ти с какво ще се занимаваш? — подозрително попита Старшият наставник.
— Аз съм Комитетът по снабдяването с белтъчини — заяви Ридкъли и посочи въдицата в ръката си.
— Пак ли ще ловиш риба? И каква полза имаме от това?
— Например пържена риба за вечеря.
— Ей, някой сети ли се да донесе тютюн? — трепна Деканът. — Така ми се пуши, че…
Магьосниците се пръснаха из острова, като неспирно се заяждаха и се оплакваха един от друг.
А в гъсталака насред джунглата се появиха разни коренчета и множество малки растения започнаха да растат с адска бързина…
— Това, да знаеш, е последният континент — сподели Мърморко. — Бил е… ха де… стъкмен накрая, и то… доста различно от другите.
— И на мен ми изглежда старичък — съгласи се Ринсуинд. — Дори древен. И онези хълмове имат доста старинен изглед.
— Те са направени преди трийсетина хиляди години — осведоми го кенгуруто.
— Я не ме поднасяй! По-скоро милиони!
— Ъхъ. Значи, нали разбираш, направили са ги преди трийсетина хиляди години такива, че да са на милиони години. Времето тук — вдигна рамене Мърморко — не е същото като другаде. И то е било… скърпено различно, сещаш ли се?
— Аз откъде да знам? И без това съм седнал да приказвам с едно кенгуру. Няма да споря.
— Опитвам се да подбирам по-разбираеми за теб думи — с укор отбеляза създанието.
— Хубаво де, продължавай в същия дух.
— Като гледам, не си настроен особено сериозно.
— Да виждаш усмивка на лицето ми?
— А забелязал ли си колко по-бавно минава времето в големите пространства?