— Непременно, Декане.
— Необходимо е само да претърсим този остров, докато намерим книга със заглавие „Практически наръчник по корабостроене за начинаещи“.
— Именно. После остава да отплаваме. Ха-ха.
Старши наставникът се озърна и преглътна на сухо. Госпожа Уитлоу седеше на паднал дънер в сянката и си вееше с голямо листо.
Гледката пробуждаше разни неща у него. Не беше особено сигурен за природата им.
— Ей, ти добре ли си? — попита го Деканът. — Като те гледам, жегата е започнала да те мъчи.
— Ами… да, малко се сгорещих.
— О, онези не се бавиха дълго — промълви Деканът, надничайки зад рамото му.
Другите магьосници се връщаха по брега. Едно от предимствата на дългите роби е, че предницата може да се използва като престилка. В момента Професорът по неопределени изследвания се издуваше отпред повече от обичайното.
— Намерихте ли нещо за ядене? — разпалено попита Старшият дискусионен наставник.
— Ъ-ъ… да.
— Плодове и ядки, нали? — изсумтя Деканът.
— Ъ-ъ… и да, и не — смънка Лекторът по съвременни руни. — Хм, как да ви кажа… Странно е…
Професорът изсипа товара си на пясъка. Имаше кокосови орехи, още плодове с черупки, разни други космати или бодливи творения на природата.
— Примитивно — поклати глава Деканът. — И вероятно отровно.
— Е, Ковчежникът се тъпчеше досега, все едно му е за последно — съобщи Лекторът.
Ковчежникът се оригна щастливо.
— Може наистина да му е за последно — изтъкна Деканът. — Ей, какво ви става? Защо се споглеждате така?
— Декане, ние… такова, де… също опитахме по нещо — призна си Лекторът.
— А, групата на събирачите се завърна! — весело подвикна Ридкъли и размаха три риби на връвчица. — А картофи намерихте ли?
— Няма да повярвате — смотолеви Лекторът. — И сигурно ще ни обвините, че сме правили професионални номера.
— Ама какво ви е прихванало? — подразни се накрая Деканът. — Не виждам нищо магическо в това, което донесохте.
Професорът въздъхна.
— Я си вземи едно кокосово орехче.
— Да не гърмят случайно?
— Проблемът е от съвсем друго естество.
Деканът си подбра кокосов орех, огледа го недоверчиво и го фрасна в най-близкия камък. Плодът се разпадна на две идеални половинки.
Вътре нямаше кокосово мляко, което да се разлее по пясъка. Под черупката се криеше кафеникава вътрешност, пълна с меки бели влакънца.
Архиканцлерът си отчупи парченце и го помириса.
— Не е за вярване… Ами че това е неестествено!
— Как тъй? — не разбра Деканът. — Кокосов орех, пълен с кокосов орех. Какво те притеснява?
Ридкъли му подаде безмълвно кафявото късче. Беше ронливо. Деканът го опита.
— Шоколад?…
Ридкъли кимна.
— Съдейки по вкуса — с пълномаслено мляко. С крем и кокосови стърготини за пълнеж.
— Абшолютно невъжможно! — възкликна Деканът с издути бузи.
— Тогава го изплюй.
— Напротив, май ще хапна още — заяви Деканът, щом преглътна. — Единствено с изследователска цел, нали разбирате.
— Впрочем природата е богата на изумителни случайности — обади се Професорът. — Самият аз като малък изкопах един грамаден морков, който… ха-ха… страхотно приличаше на човек с…
— Ъ-ъ… — хлъцна Деканът.
В тихия звук се долавяше някакъв оттенък на прокоба. Всички се обърнаха. Деканът тъкмо махаше жълтеещата люспа от някаква шушулка. И в момента държеше…
— Хе, да бе, чудничка шега — озъби се Ридкъли. — Тези неща поне не растат готови по…
— Нищо не съм й правил! — оправда се Деканът. — Вижте, по нея още има растителни влакна и сок!
Архиканцлерът взе стъписващата находка, подуши я, после нареди невъзмутимо:
— Покажете ми къде намерихте това.
Храстът растеше насред малка полянка. Десетки зелени шушулки висяха от клонките му. Цветчетата около тях вече опадаха. Плодовете бяха узрели.
Пъстроцветни крилати буболечки се пръснаха уплашено на всички страни, когато Деканът откъсна една шушулка и я обели, за да извади още влажното бяло цилиндърче. Позяпа го няколко секунди, пъхна единия край в устата си, извади кутия кибрит от робата си и запали клечка.
— Съвсем мека смеска — отбеляза и с леко трепереща ръка извади цигарата от устата си, за да избълва синкаво димно кръгче. — Дори си има корков филтър.
— Е… Добре де, и тютюнът, и коркът са естествени растителни продукти — пресекливо настоя Професорът.
— Професоре… — изръмжа Ридкъли.
— Да, Архиканцлер?
— Затваряй си устата.
— Добре, Архиканцлер.