Това обаче означава, че макар Дискът да е плосък, не навсякъде е едно и също време… по едно и също време. Когато в Анкх-Морпорк беше толкова късна нощ, че неусетно преминаваше в много ранна сутрин, на друго място беше…
… само че тук нямаше часове. Имаше само зора и здрач, утро и следобед, вероятно също пладне и полунощ. Преди всичко имаше жега. И червенина. Нещо изкуствено и твърде човешко като един час не би изтраяло тук и пет минути. Щеше да се спаружи за броени секунди.
Над всичко властваше тишината. Не онази празна и безжизнена тишина на Космоса, а пламтящата органична тишина, която се получава, когато в хиляди километри пустош с трепкащ червеникав хоризонт всичко толкова е оплезило език, че няма сили да издаде и един-единствен звук.
Но да си представим, че ухото на въображаемия наблюдател се носи над пустинята. И изведнъж долавя монотонен напев, поддържан от пресеклив гласец, който се блъска във всепоглъщащото мълчание досущ като муха в прозореца на Вселената.
Останалият без дъх певец не се вижда, защото стои в изкопана от самия него дупка. От време на време мята още малко пресъхнала пръст върху купчината. Омърляна и смачкана островърха шапка подскача в такт с лишената от мелодичност литания. Може би думата „Магесник“ някога е била избродирана с пайети на шапката. Блестящите кръгчета отдавна са изпадали, но от тях са останали по-яркочервени следи и буквите личат. Няколко десетки дребни мушици се навъртаха край шапката.
А напевът звучеше горе-долу така:
— Личинки и ларви! Туй, значи, ще кльопаме! А що ще правим, за да кльопаме? Ами ще копаме! Уррра-а-а! — Още една лопата пръст се прибави към купчината и гласът произнесе много по-кротко: — Чудя се дали мухите стават за кльопане…
Разправят, че жегата и досадните насекоми можели да подлудят човек. Не сте длъжни да вярвате на всякакви приказки. Поне розовият слон, който мина оттам безгрижно, яхнал велосипеда си, изобщо не им вярва.
Колкото и да е странно, безумецът в дупката беше единственият индивид на континента, който можеше да осветли по някакъв начин малката драма, разиграла се на около две хиляди километра оттам и няколко метра по-надолу.
Един търсач на опали, известен само сред себеподобните му като Я Глей Ти, тъкмо се канеше да направи най-скъпоценното, но и най-опасното откритие в кариерата си.
Кирката му събаряше камънаците и прахоляка на хилядолетията. Изведнъж в пламъчето на свещите проблесна нещо.
Беше зелено… Досущ заскрежен зелен огън.
Умът му изведнъж се скова като светлината под пръстите му. Той започна да маха внимателно хлабавите парчета скала. Опалът хвърляше все повече отблясъци по лицето му. Сиянието беше неизчерпаемо.
Най-сетне миньорът освободи дълго сдържания си дъх:
— Я глей ти!
Ако бе намерил парченце колкото грахово зрънце, щеше да повика другарчетата си, за да се качат веднага горе и да ударят по десетина бири. Къс опал колкото юмрука му би го подтикнал да се просне на земята и да закрещи от радост. Но това… Още си стоеше и леко поглаждаше зелените ръбове, когато другите копачи забелязаха светлината и се затичаха към него.
Тоест… понечиха да побързат. Щом доближиха, запристъпяха бавно и тържествено.
В първите мигове никой не продума. Зеленото сияние играеше по лицата им.
После зашепнаха:
— Я Глей Ти, добре го даваш.
— Ей, за туй чудо не стигат всичките мангизи по света.
— Айде бе, изчовъркай го!
Наблюдаваха като дебнещи котки как кирката откъртва още камънаци и открива все повече ръбове.
Пръстите на Я Глей Ти трепереха. Когато и последните буци паднаха, мъжете отстъпиха заднешком. А късметлията отпусна кирката и обърна дървената дръжка към блещукащия кристал.
— Я глей ти… Знаех си аз…
Почука опала. Разнесе се еклив звук.
— Ама не може да е кухо! — възкликна друг миньор. — Таквиз истории не съм чувал.
Я Глей Ти взе опрения на стената на галерията лост.
— Вярно, бе! Я да го…
Чу се тих звън. Голямо парче опал се отчупи близо до основата. Оказа се не по-дебело от чиния.
И откри два-три пръста, които се раздвижиха мудно в своя сияещ кристален пашкул.
— Я глей ти! — отекна глас. — То било живо…
Пондър си знаеше, че не биваше да показва невидимите писмена на Ридкъли. Нали едно от основните правила е никога да не осведомяваш началника си с какво всъщност се занимаваш по цял ден?
Но каквито и предпазни мерки да измисляш, все някога шефът влиза в стаята, започва да ровичка и да мести разни неща по бюрото ти. И подхвърля смущаващи реплики: