Затова имаше нещо утешително в мисълта, че някои от най-будните умове в Университета, които само преди едно поколение биха изобретявали хлътващи подове и експлодиращи тапети, почти не излизат от Крилото за високоенергийна магия. Там се опитваха да научат Хекса на песнички от рода на „Татуираното маце Лидия“ или пък ликуваха, че след шест мъчителни часа са обяснили на машината как да върши онова, което всеки случаен минувач би направил срещу два-три гроша. Поръчваха си пица с риба и банани, а накрая задрямваха, заболи носове в клавиатурата. Старшите магьосници спяха малко по-спокойно в леглата си именно защото Пондър и съмишлениците му рядко лягаха в своите.
И този път Пондър се бе унесъл. Събуди го писък малко преди два през нощта. Осъзна, че е полегнал върху недоядената половина от вечерята си. Махна от бузата си парче скумрия с бананов аромат, остави Хекса да си потраква тихичко и тръгна към източника на врявата.
Така стигна до коридора пред огромната двойна врата на Библиотеката. Ковчежникът лежеше на пода, а Старшият дискусионен наставник му вееше с шапката си.
— Архиканцлер — тъкмо обясняваше Деканът, — доколкото разбрахме, нещастникът е страдал от безсъние и слязъл долу да си вземе някоя книга…
Пондър се озърна към вратата. Там трябваше да има дълга лента на жълти и черни ивици с надпис; „Опасно, не влизай за нищо на света“. В момента висеше разкъсана, а вратата беше открехната. Типична ситуация. Всеки истински магьосник, щом се озове пред стряскаща табела, например: „Не отваряйте тази врата. Ама наистина! Без майтап! Отворите ли я, ще погубите Вселената!“, непременно ще хване дръжката и ще дръпне с все сила, за да провери какви са тези глупости. Разбира се, това превръщаше поставянето на разни знаци и лепенки в безсмислена загуба на време, затова пък когато предаваха урната с останките от магьосника на скърбящите му близки, можеха да изрекат поучително:
— Ние го предупредихме.
В мрака отвъд вратата имаше само напрегната тишина.
Ридкъли изпружи показалец и побутна лекичко едното крило. Нещо изпърха от другата страна и тресна вратата. Магьосниците отскочиха благоразумно.
— Архиканцлер, не рискувайте! — примоли се Професорът по неопределени изследвания. — Вчера се опитах да вляза и целият раздел с критика достигна до критична маса!
В тясната пролука под вратата трепкаха синкави отблясъци.
В някой друг свят тутакси би се намерил кой да възкликне: „Ама там има книги! Нищо опасно!“ Само че дори в обикновените книги се таи заплаха, и то не само в онези със заглавие „Как да си сглобим бомба професионално“. Случва се човек да си седи в музей и да пише безобидна книга за политическата икономия. После изведнъж започват да измират хиляди хора, които дори не са надзъртали в книгата, обаче ги пращат на смърт други, прочели внимателно всеки ред, но без да схванат скритата шегичка. Знанието поначало си е опасно, затова правителствата честичко посягат с железен юмрук на онези, които са способни да родят мисли над определен калибър.
А Невидимият университет разполагаше с магическа библиотека, създадена върху твърде рехав участък от пространствено-времевия континуум. На по-далечните рафтове се намираха още ненаписани книги, нататък се срещаха и заглавия, които никога няма да видят бял свят. Поне не тук. Човек можеше да обиколи Библиотеката с няколкостотин крачки, обаче радиусът й не се поддаваше на измерване.
В една магическа библиотека от книгите изтича информация, те се учат една от друга…
— Вече налитат на всекиго, щом прекрачи прага! — завайка се Деканът. — Когато Библиотекарят не е тук, никой не може да ги обуздае!
— Ама това е университет! — изсумтя Ридкъли. — Задължително е да си имаме библиотека! Налага го добрият вкус. В какво ще се превърнем, ако изобщо не влизаме в Библиотеката?
— В студенти — промърмори начумерено Старшият дискусионен наставник.
— Ха, помня аз студентските години! — подсмихна се Лекторът по съвременни руни. — Дъртият Суолът ни поведе на експедиция с надеждата да открием Изгубената читалня. Бродихме три седмици, накрая си изядохме и собствените ботуши.