— Които — безцеремонно го прекъсна Архиканцлерът — се състоят преди всичко в дребнава суетня, обилни трапези и глупашки крясъци за ключове посред нощ. Затова си мисля, че…
Смръзналите се лица на останалите магьосници го накараха да се обърне.
Библиотекарят се бе довлякъл в коридора. Тътреше се съвсем бавно, защото беше облякъл всевъзможни дрехи. Дебелите слоеве от пуловери и палта го принуждаваха, вместо да се подпира на ръцете си, да ги държи разперени почти водоравно. Но най-страшната подробност в това видение беше червената вълнена шапка.
Беше смешна. Имаше си и помпонче. Оплете я госпожа Уитлоу. Формално погледнато, добрата жена боравеше много сръчно с иглите и куките, но имаше и един недостатък — тъй и не схвана как да се съобразява с формата и размерите на онзи, комуто щеше да подари поредното си изделие. Неколцина магьосници бяха получавали от нея меки творения, несъмнено предназначени за същества с три глезена или чийто врат е дълъг поне два метра. Предаваха ги тихомълком в благотворителни заведения. Покрай всичко друго за Анкх-Морпорк може да се каже, че колкото и уродлива да е дрехата, винаги се намира на кого да пасне по мярка.
Този път госпожа Уитлоу си бе представила, че на Библиотекаря ще му хареса да има шапка с наушници, които се връзват под брадичката. Това би означавало всъщност да ги върже под корема си, затова предпочиташе да не използва връвчиците.
Обърна натъжената си муцуна към магьосниците, спря пред вратата и протегна ръка към дръжката. Изрече съвсем тихичко:
— … ук.
И кихна.
Купчината дрехи се свлече на пода. Когато я разгребаха, откриха отдолу грамадна дебела книга с космата червена подвързия.
— На корицата пише „Ууук“ — отбеляза задавено Старшият дискусионен наставник.
— Няма ли го и името на автора? — не се сдържа Деканът.
— Лоша шегичка — изсумтя Ридкъли.
— Исках да кажа, че можеше да е истинското му име.
— А защо да не я прелистим? — досети се Професорът по неопределени изследвания. — Току-виж, има и показалец.
— Ще се намерят ли доброволци — учтиво се осведоми Архиканцлерът — да прелистят Библиотекаря? Само не кряскайте едновременно, че ще ми спукате тъпанчетата.
— Морфичната му нестабилност зависи и от обкръжаващата среда — отбеляза Пондър. — Любопитно, нали? Той е съвсем близо до Библиотеката и се превръща в книга. Нещо като… защитна окраска. Сякаш се приспособява към…
— Достатъчно, господин Стибънс, много благодаря. Давай по същество.
— Ами… Ъ-ъ, предполагам, че можем да надникнем в книгата. Нали за това служат книгите? Ето, има и отбелязка от черна кожа за страниците.
— Ох, това ли било… — промълви нервно Професорът по неопределени изследвания.
Пондър докосна книгата. Беше топла. Отвори я с лекота.
Всяка страница беше покрита от горе до долу с „Ууук“.
— Диалогът си го бива, но сюжетът е скучничък.
— Декане! Ще ти бъда признателен, ако се настроиш по-сериозно! — скастри го Ридкъли и потропа с крак. — Някого да е споходила идея?
Магьосниците се споглеждаха и вдигаха рамене.
— Ами като си помисля… — престраши се Лекторът по съвременни руни.
— Да, слушам те. Не се ли казваше Арнолд?
— Не…
— Все едно, карай нататък.
— Като си помисля… Знам, че звучи нелепо, но…
— Хайде, човече! Почти сме затаили дъх.
— Ако нищо друго не помогне… Остава Ринсуинд.
Ридкъли го зяпна изцъклено.
— Оня хилавия? С проскубаната брадица? Дето за нищо не става като магьосник? И има един такъв сандък с крачета?
— За същия говоря, Архиканцлер. Сетихте се веднага. Той… такова де, по някое време беше помощник-библиотекар. Сигурно помните.
— А, не, но продължавай, моля те.
— Той дори беше тук, когато Библиотекарят стана… какъвто си е сега. Ако някой знае предишното му име, това е само Ринсуинд.
— Върви да го доведеш, какво чакаш?! Поне знаеш къде е, нали?
— Да, сър, но в ограничен смисъл — побърза да се намеси Пондър. — Знаем кое е мястото, обаче не сме съвсем наясно къде е самото място.
Ридкъли отново се опули.
— Вижте… Ъ-ъ, в момента той е на Хикс-Хикс-Хикс-Хикс.
— Хикс-Хикс…
— … Хикс-Хикс — услужливо довърши Пондър.
— Ама нали никой не знае къде е това място? — учуди се Архиканцлерът.
— Именно, сър.
Понякога се налагаше да въртиш фактите много изобретателно, докато ги наместиш в главата на Муструм Ридкъли.7
— И какво прави там?
— Не знаем, сър. Ако си спомняте, Ринсуинд се озова там след онази история с Ахатовата империя…
7
Пондър често си мислеше, че умението му да работи с Хекса се дължи на обстоятелството, че Хексът е и много схватлив, и извънредно тъп. Когато искаше да му втълпи нещо, дробеше го на мънички хапки и се стараеше да не остане дори сянка от двусмисленост. И въпреки това спокойните часове с Хекса бяха къде по-поносими от петминутна раздумка със старшите магьосници.