Отгоре спуснаха подвижна стълба и магьосниците слязоха предпазливо. Архиканцлерът държеше жезъл, чийто топчест край сияеше.
— Намери ли нещо?
— Ами да. Разбрах, че не бих искал да се здрависам с един тип на име Б. Смот.
— Що, бе? Деканът е свястно човече, стига да имаш търпението да го опознаеш. К’во друго има тука?
Ринсуинд посочи отсрещната стена. Някой бе нарисувал с червено островърхи силуети на вратата. Лъщяха в светлината на жезъла.
— Леле… Кръв! — промълви Ринсуинд.
Неговият братовчед плъзна пръст по рисунката.
— Ами! Охра. Глина, де…
През тази врата се влизаше в друго подземие. Видяха малко празни бъчви, потрошени сандъци и задушна тъма.
Нахлулите с тях въздушни течения завъртяха прахоляка в дребни обърнати надолу вихрушки. Пак островърхи шапки…
— Хм, кат гледам, тия стени са ячки — изсумтя Архиканцлерът. — Пич, а сега накъде?
Ринсуинд надигна кутийката, затвори очи и мушна наслуки въздуха с показалец.
— Натам!
Багажът изскочи пред него и зарита тухлите. Зейна дупка към тъмна кухина.
Ринсуинд промуши глава. Май строителите на пивоварната бяха преградили със зид част от пещера. И то голяма, както му подсказваха незнайни сетива.
— Ей, туй място го нямаше, като почнаха строежа! — обади се Нилет.
— А пък е голямшко — поклати глава Деканът. — Как тъй се е пръкнало?
— Водата го е изровила — заяви Ринсуинд.
— Айде, бе! Значи водата дълбае грамадни дупки в скалите?
— Да. Само не ме питай как става… Това какво беше?
— Кое?
— Нищо ли не чухте?
— Чух. Ти попита: „Това какво беше?“
Ринсуинд въздъхна. От хладния въздух изтрезняваше бързо.
— Истински магьосници сте, а? Първо качество. Шапките ви са по-широки, отколкото високи, университетът ви е направен от ламарина, кулата ви е дребничка, макар че отгоре е великанска… Въпреки всичко сте си магьосници. Затова бихте ли млъкнали?!
В тишината се чу съвсем тихичко „пльок“.
Ринсуинд се блещеше към дълбините на пещерата. Светлината от жезлите само му пречеше. Хвърляше сенки. Мракът си е мрак, но в сенките би могло да дебне какво ли не…
— Някой сигурно вече е изследвал тези пещери — промърмори с хилава надежда.
Тук историята беше разтегливо понятие.
— Дори не съм чувал, че ги има — промърмори Деканът.
— Я, пак разни остри неща — отбеляза Бил, когато навлязоха навътре.
— Обикновени сталактити и сталагмити — обясни Ринсуинд. — Не знам как става, но водата капе и ги трупа. Образуват се за хиляди години. Нищо особено.
— За същата вода ли говориш, дето си летяла в небето и дълбаела дупки в скалите? — осведоми се Деканът.
— Ами… да… Очевидно е.
— Май сме големи късметлии, че имаме само от оная, дето е годна за пиене и за миене.
— Имахте — сдържано подчерта Ринсуинд.
Бил отметна глава назад и се втренчи в сенките, играещи сред сталактитите… или бяха сталагмити?
— Точно под града сме. Как не сме разбрали, че го има и туй чудо?
— Уместен въпрос — съгласи се Деканът. — Поне хората, дето са строили пивоварната, требе да са го видели.
Ринсуинд се помъчи да мисли.
— Ами тогава не е било тук.
— Нали уж ставало за хиляди години?
— Вижте какво, миналия месец го е нямало, но вече си е тук от хиляди години, ясно? — Ринсуинд хлъцна. — Също като вашата кула. Отгоре е по-висока.
— Ъ?
— Май важи само по вашите земи. Колкото повече география, толкова по-малко история. Не сте ли забелязали? Много пространство, пък не остава място за времето. Хайде на бас, че пещерите само за секунда-две са остарели с хилядолетия. Абсолютно логично.
— Да бях пийнал още бира, щях да чатна — посърна Деканът.
Магьосниците се смълчаха, когато Ринсуинд ги поведе напред. Не беше сигурен кой води него.
Противно на установените правила ставаше по-светло. Изобилието на луминесцентни мъхове и лишеи или кристали в дълбоките пещери, където неизменно лишеният от факел герой трябва да види нещо, е една от най-безцеремонните намеси на повествователната каузалност във физическата Вселена. Този път скалите светеха не с някакво тайнствено вътрешно сияние, а сякаш слънцето ги огряваше малко след зазоряване.
Има и други неумолими закони, дърпащи поводите на човешкия мозък. Един от тях гласи: колкото по-обширно пространство, толкова по-тих гласец. Когато Архиканцлерът пристъпи в истинската голяма пещера, той прошепна смирено:
— Глей ти, ама туй е адски грамадно!
Деканът обаче се провикна:
— Ехо-о-о!
Винаги се намира и по един като него.
Тук сталактитите бяха по-нагъсто, а по средата имаше цял великан, почти докоснал острия връх на своя огледален сталагмитен образ.