— А бе, нещо не е наред… — започна Ринсуинд.
Пльок.
След малко откриха източника на звука. Тъничка струйка се плъзгаше по сталактита и се стичаше на редки капки върху сталагмита.
Когато погледнаха натам, увисна поредната капка.
Един от магьосниците се покатери по сухия склон и се взря отблизо.
— Не мърда, ами изсъхва. И май… се изпарява бързичко.
Бил се обърна към Ринсуинд.
— Добре, пич, доведе ни тука. Сега к’во ще става?
— Ще мисля по-ясно, ако пийна още б…
— Свърши.
Ринсуинд се озърна отчаяно, после се вторачи в огромната, някак полупрозрачна маса варовик.
Нямаше съмнение, че е островърха. И се бе разположила насред пещерата. Долавяше се смътна неизбежност.
Струваше му се смахнато подобна измишльотина да възникне в дълбините и да си блещука като бисер. Земята потрепери отново. А горе хората ожадняваха и псуваха вятърните помпи за вода, както само хиксианец е способен да псува. Водата бе свършила и ставаше зле, но когато изпиеха и бирата, щеше да настане сериозното бедствие…
А магьосниците го чакаха да направи нещо.
Добре тогава, да започне с камънаците. Какво знаеше за пещерите и скалите в тази страна?
В такива моменти човек се чувства чудато разкрепостен. Каквото и да стореше, щеше да загази. Е, щом е така, защо да не опита?…
— Имам нужда от малко боя — изтърси Ринсуинд.
— От бой ли?
— Не, от боя — търпеливо повтори той.
— А младият Сейлид — спомни си Деканът — си пада по цапаниците. Я да му изтърбушим вратата и да вземем к’вото намерим.
— И донесете още бира! — кресна бодро Ринсуинд след забързаната групичка.
Нилет го побутна по рамото.
— Магии ли ще правиш?
— Не знам дали при вас се смята за магия. Ако нищо не постигна, отдръпни се навреме.
— Опасно ли ще стане?
— Не, обаче сигурно ще побягна, без да гледам кой е на пътя ми. Но… Тази скала е топла. Усети ли?
Тя протегна ръка.
— Да, бе…
— Нещо се сетих… Да речем, че някой е попаднал в страна, където не трябва да бъде. Е, какво ще направи страната?
— Ами стражите ще го спипат.
— Не говоря за хората. Какво би сторила земята? Ох, трябва да пийна, ще ми просветне…
— Готово! Не намерихме кой знае колко, ама ето ти вар, малко червена боя и някакво бурканче. Може да е черна боя, а може да е катран. Ама с четките сме зле.
Ринсуинд взе единствената, която му донесоха. С нея като че бяха варосвали много грапава стена, а после я бяха използвали за почистване на зъбите на възголемичък звяр, вероятно крокодил.
Изобщо не навлезе в тайните на изобразителното изкуство, а това е изключително постижение в повечето образователни системи. Основните художнически умения и окултната калиграфия са част от първоначалното обучение на магьосниците. В неговите пръсти обаче тебеширът се натрошаваше, а моливите се пръскаха на тресчици. Може би заради вроденото му недоверие към пренасянето на разни неща върху хартия, след като са си много добре и там, където се намират.
Нилет му подаде тържествено кутийка бира. Той я изгълта на един дъх и потопи четката в предполагаемата черна боя. Наплеска върху сталагмита няколко обърнати нагоре клинове, завъртя кръгчета под тях, мацна по три точици във всяко и добави по една дружелюбно извита линийка.
Протегна ръка за следващата кутийка и осъзна грешката си. Нямаше смисъл да се придържа към правдоподобието. Важното беше да постигне въздействие.
Започна да маже диво по камъка, напявайки си нещо тихо и налудничаво.
— Някой сети ли се вече какво правя? — подхвърли, без да се обърне.
— Падаш си по модернизма — предположи Деканът.
Ринсуинд обаче се развихряше невъзмутимо. Остави цветовете да си вършат работата самички.
— Ей, каквато е светлината тука… — обади се Нилет. — Пък и боите се смесват… Май са магьосници…
Ринсуинд почти затвори очи. Дали заради играта на сенките или поради друга причина, но се справи чудесно. Наплеска още малко боя.
— Ама те сякаш ще излязат ей сега от камъка! — ахна някой приглушено зад гърба му.
А на него му се стори, че потъва в дупка. Стените се размазаха пред очите му. Дали не профучаваха с изумителна скорост? Земята се тресеше.
— Ние движим ли се? — реши да провери Ринсуинд.
— Ами тъй излиза — съгласи се Архиканцлерът Бил. — Само дето пак си стоим на едно място!
— Значи се движим неподвижни — разкикоти се Ринсуинд. — Ей, че го каза! — Примижа щастливо срещу бирената кутийка. — У дома ми призлява от втората халба. Вашата бира обаче влиза в стомаха като лимонада!
Гръмовно като мълния под леглото ти и кротко като сблъсък на две суфлета миналото и настоящето се срещнаха.