— Моето племе е прадядо на много други племена28, но аз не съм със смесена кръв. Кръвта на главатари тече в жилите ми и такава ще си остане тя навеки. След това на нашите брегове слезли холандците и дали на прадедите ми огнена вода29, те пили, докато им се сторило, че небето и земята се слели, и погрешно сметнали, че са открили Великия дух. Тогава се разделили със земята си. Стъпка по стъпка те били изгонени навътре, все по-далеч от бреговете.
Така че аз, който съм главатар и сагамор30, не съм виждал слънцето освен през листата на дърветата и никога не съм посетил гробовете на прадедите си.
— Гробовете извикват у нас страхопочитание — отвърна разузнавачът, твърде трогнат от спокойно понасяното страдание на събеседника си — и често подпомагат добрите намерения на човека, макар че, колкото се отнася до мене, навярно ще оставя костите си да избеляват незаровени в горите или да бъдат глозгани от вълците. Но къде се намират тези твои родственици, които са отишли при близките си в местността на Делавар преди толкова много лета?
— Къде са цветовете на тези лета? Отронили са се един по един; така и всички от рода ни са заминали, всеки на свой ред, към земята на духовете. Аз съм на върха на хълма и трябва да сляза в долината, а когато Ункас заеме мястото ми, не ще остане вече никой от потомците на сагаморите, тъй като моето момче е последният мохикан.
— Ункас е тук! — каза друг един глас близо до рамото му със същите меки, гърлени тонове. — Кой вика Ункас?
При това внезапно прекъсване белият човек поизмъкна ножа си от кожената ножница и посегна към пушката си. Обаче индианецът седеше спокоен, без да обърне глава при тези неочаквани думи.
В следния миг един млад воин мина помежду им с безшумни стъпки и седна на брега на бързия поток. Никакво възклицание на учудване не се изтръгна от устата на бащата, нито някакви въпроси и отговори се размениха в продължение на няколко минути, сякаш всеки чакаше момента, когато може да проговори, без да прояви женско любопитство или детинско нетърпение. Изглежда, белият човек се съобразяваше с обичаите на другарите си и като свали ръка от пушката, също остана мълчалив и невъзмутим. Най-после Чингачгук извърна бавно очи към сина си и запита:
— Осмеляват ли се макасците да оставят следи от своите мокасини из тези гори?
— Следих ги — отвърна младият индианец — и знам, че са толкова, колкото пръстите на двете ми ръце, но те се крият като страхливци.
— Тези крадци са тръгнали за скалпове и по грабеж — каза белият, когото ще наричаме Ястребово око, както го наричаха другарите му. — Онзи енергичен французин, Монкалм, изпраща шпионите си в самия ни лагер само и само да разбере кой път сме поели!
— Стига толкова! — каза бащата, като погледна към залязващото слънце. — Ще ги изпъдим от храстите като елени. Ястребово око, нека тази вечер се нахраним, а утре да покажем на макасците, че сме мъже.
— Готов съм да направя както едното, така и другото, но за да се сражаваме с ирокезите, необходимо е да намерим онези, които ни дебнат, а за да се нахраним, необходимо е да намерим дивеч. Ето… спомени дявола, и той — насреща ти! Между храстите надолу по склона забелязвам да се движат най-големите еленови рога, които съм виждал този сезон! А сега, Ункас — продължи той почти шепнешком, като се смееше някак си сподавено, подобно на човек, който е свикнал да бъде предпазлив, — три торби барут залагам срещу лакът гердан от черупки, че ще успея да го ударя между очите, и то по-близо до дясното, отколкото до лявото.
— Това е невъзможно! — каза младият индианец, като скочи на крака с младежки порив. — Виждат се само върховете на рогата му!
— Млад е още — каза белият човек, като поклащаше глава, говорейки на бащата. — Мисли, че ловецът, като вижда част от животното, не може да познае къде е останалата му част.
Той вдигна пушката си и тъкмо щеше да покаже изкуството, с което така много се гордееше, когато червенокожият воин удари с ръка оръжието му и каза:
— Ястребово око! Искаш ли да се сражаваш с макасците?
— Тези индианци познават какво има в горите сякаш по някакъв инстинкт! — каза разузнавачът, после свали пушката си и се извърна настрани като човек, който е убеден, че е сбъркал. — Трябва да предоставя елена на твоята стрела, Ункас, иначе можем да го убием, за да го ядат онези крадци, ирокезите.
В момента, когато с едно изразително движение на ръката си бащата потвърди това предложение, Ункас се хвърли на земята и се приближи предпазливо към животното. Когато стигна на няколко ярда31 от храстите, където се криеше еленът, той с най-голямо внимание сложи стрелата на лъка си. Рогата се раздвижиха, сякаш животното беше подушило неприятели. След миг тетивата звънна и нещо бяло се стрелна към храсталака. Раненият елен изскочи от храстите и се втурна към скрития си враг.
28
Много племена наричали лениленапите или делаварците „прадеди“ затова, че те са родоначалници на много племенни разклонения. Лениленапи значи „мъже на мъжете“. Англичаните са ги заварили да живеят край реката Ленапихитук, която преселниците преименували Делауер и затова англичаните започнали да ги наричат делаварци, от което индианците били доволни, защото научили, че Лорд Делауер е бил голям водач. Мохиканите са едни от „правнуците“ на делаварците. — Б.а.