Магуа вече бе постигнал голямата цел на цялата си хитрост и предприемчивост. Той отново и напълно бе спечелил загубеното благоволение на племето си и дори бе заел ръководно място. Фактически бе станал негов вожд и дотогава, докато беше в състояние да поддържа популярността си, особено докато племето продължаваше да се движи в неприятелска територия, никой монарх не можеше да бъде по-самовластен от него. Той се отказа от всякакви съвещания с другите вождове и възприе внушителен, властен вид, за да поддържа достойнството на положението си. Разузнавачи бяха разпратени в различни посоки; на шпионите бе заповядано да се приближат до лагера на делаварците и да го огледат; воините бяха пуснати да се приберат в колибите си, като им се каза, че скоро ще бъдат повикани да изпълнят своята служба, а на жените и децата се даде нареждане да се оттеглят, с предупреждение, че тяхното задължение е да мълчат. След като взе всички тези мерки, Магуа мина през селото и се спря тук и там, където смяташе, че посещението му би поласкало съответния домакин. Той засили самоувереността на приятелите си, подкрепи колебливите и задоволи всички. После се отправи към собствената си колиба. Жената, която хуронският вожд бе напуснал, когато бе прокуден от племето си, беше умряла. Той нямаше никакви деца и живееше в една колиба без какъвто и да е другар. Всъщност това беше разкъртената и самотна постройка, в която намерихме Дейвид; в редките случаи, когато се срещаха, Магуа понасяше присъствието му с презрително безразличие на човек, който проявява високомерно превъзходство.
Там именно се оттегли Магуа, след като бе положил усилия да прокара тактиката си. Но докато другите спяха, той не знаеше и не търсеше почивка. Ако имаше някой любопитен, който да проследи действията на новоизбрания вожд, той би го видял да седи в един ъгъл на своята колиба и да размишлява върху бъдещите си планове — от момента, когато се бе оттеглил, до часа, определен за събиране на воините. От време на време вятърът подухваше през цепнатините на колибата и ниските пламъчета, които мъждукаха между въглените, хвърляха трептящата си светлина върху мрачната фигура на самотника. В тези моменти човек би взел тъмнокожия дивак за демон, който размишлява върху въображаеми оскърбления и крои зли планове.
Дълго преди да се зазори, воините започнаха да влизат един подир друг в самотната колиба на Магуа, докато се събраха двадесет от тях. Всеки носеше пушката си и останалите бойни съоръжения, при все че украсата им бе мирновременна. Влизането на тези свирепи същества ставаше незабелязано. Някои сядаха в тъмните ъгли на помещението, а други заставаха като неподвижни статуи, докато най-после се събра цялата предварително избрана група.
Тогава Магуа се изправи и даде знак да потеглят, като сам застана начело. Те последваха водача си един подир друг в добре познатия строй, който си е спечелил отличителното название „индийска нишка“. Измъкнаха се от лагера тихо и незабелязано, съвсем не като воини, обзети от възбудата на войната; повече приличаха на носещи се духове, отколкото на бойци, тръгнали да търсят слава по пътя на безумно смели дела.
Вместо да поеме пътеката, която Бодеше право към стана на делаварците, Магуа поведе своя отряд по течението на криволичещия поток и край малкото изкуствено езеро на бобрите. Беше започнало да се зазорява, когато навлязоха в оголеното място, разчистено от тези умни и работливи животни. Макар че Магуа, който отново си беше сложил старинната премяна, носеше върху дрехата си от щавена кожа образа на лисица, в отряда му имаше един вожд, чийто символ или „тотем“ беше бобърът. Този човек би проявил особен вид богохулство, ако бе минал край това голямо селище на символичните си родственици, без да изрази по някакъв начин своето уважение. Ето защо той се спря и заговори с такива ласкави и приятелски думи, сякаш се обръщаше към разумни същества. Нарече животните свои братовчеди и им напомни, че много алчни търговци подтикват индианците да ги убиват, и ако те са останали невредими, то се дължи само на неговото закрилящо влияние. Той обеща, че ще продължи да бъде благосклонен към тях, и ги посъветва да му бъдат благодарни. После заговори за похода, на който бе тръгнал, и им намекна по доста деликатен и заобиколен начин, че сега е моментът да дарят своя роднина с малко от мъдростта, с която толкова се славят.