Посрещнаха го сериозно, мълчаливо и предпазливо. Воините, които бяха отпред, се отдръпнаха настрани и направиха път на своя най-изкусен оратор, който говореше всички наречия на северните племена.
— Мъдрият хурон е добре дошъл между нас — каза делаварецът на макаско наречие. — Пристигнал е, за да яде сукоташ73 със своите братя от езерата.
— Пристигнал е — повтори Магуа и сведе глава с тържественост на източен владетел.
Вождът протегна ръка и като хвана китката на другия, отново размениха приятелски поздрави. Тогава делаварецът покани гостенина в своята колиба, за да раздели с него сутрешната си закуска. Поканата бе приета. Двамата воини, придружени от трима-четирима от по-старите мъже, се отдалечиха спокойно, като оставиха съплеменниците си разкъсвани от желание да узнаят причините на това тъй необикновено посещение; обаче никой от тях не прояви ни най-малко нетърпение с движение или дума.
Разговорът, който се поведе през кратката и оскъдна закуска, беше крайно предпазлив и се отнасяше изключително до лова, в който напоследък Магуа бе взел участие. Би било невъзможно и за най-изискано възпитания човек да се преструва по-умело от домакините, които показаха, че смятат посещението му за нещо обикновено, макар всеки от присъствуващите да съзнаваше много добре, че то положително беше свързано с някаква тайна цел, която навярно имаше значение и за тях. Когато задоволиха глада си и жените раздигнаха паниците и кратунките, събеседниците започнаха да се готвят за изкусно изпитание на хитростта си.
— Лицето на моя велик канадски баща отново ли се е обърнало към своите хуронски деца? — запита делаварският оратор.
— Та кога е било иначе? — отвърна Магуа. — Той нарича хората ми „най-любими“.
Делаварецът кимна важно, за да покаже, че приема за истина това, което всъщност знаеше, че е лъжа, и продължи:
— Томахавките на твоите млади воини бяха много червени!
— Така е, но сега те са лъскави и тъпи, защото ингизите са мъртви, а делаварците са наши съседи.
С едно движение на ръката другият показа, че потвърждава това миролюбиво изказване и продължи да мълчи. Тогава като че ли Магуа изведнъж се сети за нещо, което му бе напомнено от загатването за клането, и запита:
— Създава ли затворничката ми неприятности на моите братя?
— Тя е добре дошла сред нас.
— Пътеката между селото на хуроните и делаварците е къса и открита; ако създава неприятности на моя брат, нека той я изпрати при нашите индианки.
— Тя е добре Дошла сред нас — отвърна делаварският вожд още по-натъртено.
Магуа помълча известно време, привидно безразличен към отказа, с който отвърнаха на усилията му да си възвърне Кора.
— Моите млади воини оставят ли място и на делаварците да ходят на лов из планините? — запита най-после той.
— Ленапците са господари на собствените си хълмове — отвърна малко високомерно другият.
— Това е добре. Справедливостта управлява червенокожите! Защо трябва да наострят томахавките и да вадят ножовете си едни срещу други? Нима бледоликите не са по-многобройни от лястовиците през сезона на цветята?
— Така, така! — възкликнаха едновременно двама-трима от слушателите.
Преди да продължи, Магуа почака малко, за да могат думите му да смекчат делаварците.
— Не са ли стъпвали в гората чужди мокасини? Не са ли подушили моите братя следи от краката на бледолики мъже?
— Нека моят канадски баща дойде — отвърна уклончиво другият. — Децата му са готови да го посрещнат.
— Когато великият вожд отива при индианците, той прави това, за да изпуши лулата си в техните вигвами. Хуроните също казват, че той е добре дошъл между тях. Но ингизите имат дълги ръце и крака, които никога не се изморяват. На моите млади мъже им се сторило, че са видели следи от ингизи близо до селото! на делаварците!
— Те няма да заварят ленапците заспали.
— Много добре. Воин, чието око е отворено, вижда и неприятелите си — каза Магуа, като-още веднъж измести въпроса, когато видя, че му е невъзможно да надвие предпазливостта на събеседника си. — Аз донесох дарове за моя брат. Неговото племе не тръгна на война, защото сметна, че това не е добро, но приятелите им се сетиха за тях.