Най-после се чу онзи особен нисък шепот, който обикновено раздвижва тълпата, и един общ подтик накара цялото племе да се изправи на крака. В този момент вратата на въпросната колиба се отвори и от нея излязоха трима души, които бавно се приближиха до мястото на събранието. И тримата бяха възрастни, даже по-възрастни от най-старите измежду присъствуващите, но човекът, който вървеше в средата, подпиран от другарите си, беше на такава възраст, каквато рядко се случва човешко същество да достигне. Фигурата му, някога висока и права като кедър, сега бе превита под тежестта на повече от един век. Той вече нямаше леката, гъвкава стъпка на индианец, а се тътреше бавно и изминаваше измерителния си път сантиметър по сантиметър. Тъмното му набръчкано лице контрастираше странно и рязко с дългите бели кичури, които се стелеха гъсто по раменете му, и показваха, че бяха изминали десетки години, откакто са били подстригвани за последен път.
Облеклото на този патриарх — защото поради дълбоката си старост, популярността си и влиянието си сред племето той наистина можеше да бъде наречен така — беше богато и внушително, макар че наподобяваше простата носия на племето. Дрехата му беше от най-фина щавена кожа, върху която бяха изобразени с йероглифи различни бойни подвизи, извършени през отдавна минали времена. Гърдите му бяха обсипани с медали, някои от масивно сребро, а един или два дори от злато. Това бяха подаръци, които беше получил през дългия си живот от различни християнски владетели. На ръцете и над глезените си той носеше златни гривни. На главата му, по която косата бе оставена да расте свободно, тъй като отдавна бе напуснал военното поприще, имаше нещо като металическа диадема, отрупана с големи и малки блестящи украшения. Те трепкаха сред лъскавите оттенъци на три надвесени надолу черно боядисани щраусови пера, които контрастираха с белоснежните му коси. Томахавката му бе цялата от сребро, а дръжката на ножа му блестеше като рог от масивно злато.
Веднага след първите възклицания на удоволствие и вълнение, предизвикани от внезапната поява на тази дълбоко уважавана личност, името Таменунд се понесе шепнешком от уста на уста. Магуа често беше слушал името на този мъдър и справедлив делаварец, чиято слава беше толкова голяма, та дори се вярваше, че той притежава рядката дарба да влиза в тайна връзка с Великия дух. Това накара хуронския вожд да излезе пред тълпата, за да може да види по-отблизо чертите на човека, чието решение щеше да окаже голямо влияние върху плановете му. Очите на стареца бяха затворени, сякаш изморени от дългото наблюдаване на себелюбивите прояви на човешките страсти. Цветът на кожата му се различаваше от цвета на повечето от хората около него, тъй като беше с по-богат и по-тъмен оттенък. Това се дължеше на тънките и заплетени линии, образуващи сложни, но красиви фигури, татуирани почти по цялото му тяло. Хуронът бе застанал отпред; старецът мина покрай него, без да го забележи, и като се облягаше на двамата достопочтени придружители, продължи пътя си към издигнатото място, където се бе събрало множеството, и там седна посред племето си с кралско достойнство и бащински вид.
Нищо не можеше да надмине благоговението и обичта, с които народът посрещна неочакваното посещение на човека, който принадлежеше по-скоро на другия свят, отколкото на този. След подобаващо за случая мълчание главните вождове се изправиха, приближиха се до патриарха и сложиха с благоговение ръцете му върху главите си, очевидно за да изпросят благословията му. По-младите мъже се задоволиха да докоснат дрехата му или просто да се приближат до него, за да вдъхнат обаянието, излъчвано от този тъй стар, тъй справедлив и тъй доблестен човек. Това дръзнаха да направят само най-знатните измежду младите воини; голямото множество се смяташе достатъчно щастливо да гледа тази толкова обичана и тъй дълбоко почитана фигура. След тези прояви на любов и уважение вождовете отново се върнаха на местата си и над цялото селище се възцари мълчание.
След малко неколцина от по-младите мъже, на които един от възрастните придружители на Таменунд бе дал шепнешком наставления, се изправиха, отделиха се от тълпата и влязоха в колибата, която — както вече отбелязахме — през цялата сутрин бе предмет на голямо внимание. След няколко минути те се появиха отново, като водеха тия, които щяха да бъдат съдени и които бяха причина за тържествените приготовления. Тълпата се раздели и направи пътека: когато групата влезе, тя отново се съедини и образува широк пояс от гъсто струпани хора, наредени в полукръг.