ГЛАВА XXIX
Най-отпред, пред всички затворници стоеше Кора, вплела ръце с нежна сестринска любов в ръцете на Алиса. Нито страшните и заплашителни лица на диваците, които я заобикаляха, нито някакви опасения за собствения й живот можеха да попречат на тази благородна девойка да прикове очи в бледото и тревожно лице на разтрепераната Алиса. Близо до тях стоеше Хейуърд, тъй загрижен и за двете, че в този момент, когато участта им бе така несигурна, чувствата му едва ли надделяваха в полза на тази, която повече обичаше. Ястребово око се беше отдръпнал по-назад от уважение към по-високостоящите си приятели, което дори еднаквата им участ не можеше да го накара да забрави. Ункас не беше там.
Когато отново се възстанови пълна тишина, и след обичайното дълго, внушително мълчание единият от двамата възрастни вождове, седнали от двете страни на патриарха, се изправи и запита високо на твърде разбираем английски език:
— Кой от моите затворници е Дългата карабина?
Не отговори нито Дънкън, нито Ястребово око. Първият огледа тъмното, мълчаливо множество и отстъпи крачка назад, когато очите му се спряха на злобното лице на Магуа. Той веднага разбра, че този лукав дивак е съдействувал по някакъв начин, за да бъдат те сега изправени пред племето, и реши да попречи по всички възможни начини на изпълнението на коварните му планове. Дънкън вече бе видял бързата процедура, с която индианците налагат наказанията си, и сега се опасяваше, че случаят ще се повтори и с приятеля му. Изправен пред тази трудна задача, без да има много време да размишлява, той изведнъж реши да прикрие своя неоценим приятел, колкото и рисковано да бе това за самия него. Но преди да успее да проговори, въпросът бе повторен по-високо и по-отчетливо.
— Дайте ни оръжие — отвърна високомерно младият човек — и ни оставете да отидем в онази гора. Делата ни ще заговорят вместо нас!
— Този е воинът, чието име проглушава ушите ни! — отвърна вождът, поглеждайки Хейуърд с особено любопитство, което човек, изглежда, не може да не прояви, когато за пръв път види някого, комуто заслугата или случайността, добродетелта или престъплението са помогнали да придобие известност.
— Какво доведе бледоликия човек в стана на делаварците?
— Нуждата. Дойдох да потърся храна, подслон и приятели.
— Това не е вярно. Горите са пълни с дивеч. Воинът не се нуждае от друг подслон освен този, който му дава безоблачното небе. А при това делаварците са врагове, а не приятели на ингизите. Стига! Само устата ти говореше, а сърцето ти мълчеше.
Дънкън се посмути и като не знаеше какво да отговори, замълча; но разузнавачът, който слушаше внимателно всичко, сега пристъпи смело напред.
— Ако не отговорих на името Дългата карабина, сторих това не от срам, нито от страх — каза той, — тъй като нито едното, нито другото е свойствено на честния човек. Но аз не признавам правото на мингозците да ми дават някакъв си прякор, когато всъщност собствените ми приятели познават по-добре качествата ми; още повече, че даденото ми от тях име не отговаря на истината, защото „Еленоубиеца“ е ловна пушка, а не карабина. И тъй, аз съм този, когото родителите му са нарекли Натанаил, а делаварците, които живеят край собствената си река, ласкателно са назовали Ястребово око и когото ирокезите са си позволили да нарекат Дългата карабина, без да са получили право от този, който в случая е най-много засегнат.
Очите на всички присъствуващи, които досега важно оглеждаха външността на Дънкън, изведнъж се приковаха в изправената желязна фигура на този нов претендент за знаменитото име. Нямаше нищо чудно, че се бяха явили двама души, които искаха да си присвоят тази голяма чест, защото самозванците не бяха нещо непознато за туземците, макар че между тях такива се срещаха рядко. Но за строгите и справедливи делаварци беше много важно да не стане някаква грешка по този въпрос. Някои от по-старите мъже се отделиха да се съвещават и изглежда, решиха да поразпитат своя гост — хурона.
— Моят брат казва, че в стана ми е допълзяла змия — обърна се вождът към Магуа. — Коя е тя?
Хуронът посочи към разузнавача.
— Ще повярва ли един мъдър делаварец на виенето на един вълк? — възкликна Дънкън, още по-дълбоко уверен в злите намерения на стария си враг. — Кучето никога не лъже, но нима някой е чул вълкът да казва истината.
Очите на Магуа светнаха от злоба, но като се сети внезапно колко бе необходимо да запази присъствие на духа, той се извърна настрани с мълчаливо презрение, напълно уверен, че мъдроста на индианците ще разкрие истината при този спор. Той не се измами; след още едно кратко съвещание хитрият делаварец отново се обърна към него и с най-внимателни изрази обяви решението на вождовете.