Когато гласът му пресекна внезапно, всички лица и всички очи се обърнаха едновременно към стария Таменунд. От момента, когато зае мястото си, до този миг патриархът не бе помръднал устни и почти не прояви признак на живот. През цялото време, докато разузнавачът така блестящо показваше ловкостта си, той седеше, превит от слабост, като че ли не съзнаваше кой се намира пред него. Но при звука на приятно менящия се глас на Магуа съзнанието му се събуди и веднъж или дваж дори вдигна глава, сякаш се вслушваше в думите му. А когато хитрият хурон назова по име племето му, клепачите на стария човек се вдигнаха и той изгледа множеството с тъп, безизразен поглед като на призрак. После направи усилие да стане и подкрепян от двамата стари вождове, успя да се изправи на крака. При все че се олюляваше от слабост, позата му внушаваше дълбоко уважение.
— Кой призовава децата на ленапците? — запита той с дълбок, гърлен глас, който прозвуча с удивителна яснота сред мъртвата тишина, която цареше в тълпата. — Кой говори за отдавна минали събития? Яйцето не става ли червей, а червеят муха? И след това не загива ли? Защо да разправяме на делаварците за минали вече блага? По-добре да благодарим на Маниту за това, което ни е останало.
— Този, който говореше, е хурон — каза Магуа, като пристъпи към грубата площадка, на която бе застанал патриархът, — приятел на Таменунд.
— Приятел! — повтори мъдрецът и мрачни бръчки по челото му придадоха на неговия поглед онази строгост, която в зрялата му възраст правеше очите му тъй страшни. — Нима мингозците са господари на земята? Какво търси тук един хурон?
— Справедливост. Пленниците му са при неговите братя и той е дошъл за тези, които му принадлежат.
Таменунд обърна глава към единия от двамата старци, които го подкрепяха, и изслуша кратките му обяснения. После се извърна към просителя, изгледа го за миг с дълбоко внимание и каза с нисък, колеблив глас:
— Справедливостта е закон за великия Маниту. Деца мои, дайте храна на чужденеца. А ти, хуроне, вземи си пленниците и си върви.
След като произнесе тази тържествена присъда, патриархът седна и отново затвори очи, сякаш образите от собствения му богат живот го радваха повече от видимите предмети на настоящето. Нямаше ни един делаварец, достатъчно смел, за да каже нещо против такава присъда, а още по-малко — да й се противопостави. Едва бе изрекъл Таменунд думите си, и четирима-петима от по-младите воини застанаха зад Хейуърд и Ястребово око и така бързо и сръчно омотаха с ремъци ръцете им, че в един миг и двамата бяха лишени от свобода. Вниманието на Хейуърд бе погълнато от милата му, почти безчувствена Алиса; той не можа да схване намеренията им, преди да ги изпълнят. А разузнавачът, който смяташе дори враждебните делаварски племена за по-висши същества, се подчини, без да се съпротивлява. Но може би той не би се държал така покорно, ако разбираше добре езика, на който се бе водил предишният разговор.
Преди да изпълни по-нататъшните си намерения, Магуа огледа с тържествуващ поглед присъствуващите. Като видя, че мъжете не могат да му окажат никаква съпротива, спря очи върху тази, която ценеше най-много. Кора му отвърна с такъв спокоен и непоколебим поглед, че решителността му отслабна. Но като си спомни за ловкостта, с която си бе послужил по-рано, грабна Алиса от ръцете на воина, на когото се бе облегнала, кимна на Хейуърд да го последва и даде знак на заобикалящата го тълпа да им направи път. Ала Кора, вместо да се подчини на порива на сестринската си любов, както Магуа очакваше, се завтече и се хвърли пред краката на патриарха, като извика на висок глас:
— Справедливи и достопочтени делаварецо, облягам се на твоята мъдрост и власт, за да получим милост. Не слушай коварните хитрувания на онова безсърдечно чудовище, което трови ушите ти с лъжи, за да задоволи жаждата си за кръв. Ти, който си живял много години и си видял злините на този живот, сигурно знаеш да облекчаваш страданията на нещастните.
Очите на стария човек се отвориха полека и той отново погледна към тълпата. Когато пронизителният глас на молителката стигна до ушите му, той отправи бавно очи към нея и погледът му се впери в лицето й. Кора беше паднала на колене. Със скръстени ръце, притиснати към гърдите, тя стоеше като жив, красив образ на женствеността и гледаше немощния му, но величествен образ с някакво особено благоговение. Постепенно изразът на Таменундовото лице се промени, погледът му се изпълни с възхищение и чертите му се озариха с онази духовна сила, която преди един век предаваше младежкия му жар на многобройните отряди на делаварците. Като се изправи без помощ и явно без усилие, той запита с твърд глас, който сепна слушателите: