— Коя си ти?
— Жена, жена от ненавиждана раса — англичанка, но която никога не ти е сторила зло, нито пък би сторила зло на племето ти, дори и да иска … Жена, която търси помощ.
— Кажете ми, деца мои — продължи патриархът с дрезгав глас, простирайки ръка към заобикалящите го индианци, докато очите му продължаваха да бъдат приковани в коленичилата фигура на Кора, — къде са отседнали сега делаварците?
— В ирокезките планини, отвъд бистрите извори на Хорикън.
— Много жарки лета са се изминали, откак за последен път вкусих водата на моите собствени реки — продължи мъдрецът. — Децата на Минкон75 са най-страведливите бели хора, но те бяха жадни и взеха тези реки за себе си. Нима ни преследват чак дотук?
— Ние не преследваме никого и не желаем нищо да заграбим. Доведоха ни между вас като пленници, против волята ни и сега молим само да ни позволите да си отидем мирно при своите близки. Не си ли ти, Таменунд, бащата, съдията, дори, бих могла да кажа, пророкът на този народ?
— Аз съм Таменунд, човекът, който помни много дни.
— Преди около седем години един от твоите делаварци беше принуден да проси милост от един бял вожд до границите на тази провинция. Той заяви, че е потомък на справедливия и добър Таменунд. „Върви си — каза белият човек, — освобождавам те заради това, че си негов син.“ Спомняш ли си името на този английски воин?
— Спомням си, че веднъж, когато бях още младо момче — каза патриархът, — стоях на пясъка на морския бряг и видях как идва откъм изгрев слънце едно голямо кану, чиито крила бяха по-бели от лебедовите и по-големи от крилата на орела.
— Не, не, не говоря за толкова далечни времена, а за благоволението, което мой родственик прояви към твой родственик — случка, за която може да си спомни и най-младият от воините ти.
— Не стана ли това, когато ингизите и холандците се сражаваха за ловните земи на делаварците? Тогава Таменунд беше вожд и за пръв път остави лъка, за да си послужи със светкавиците на бледоликите…
— Не, не тогава — прекъсна го Кора. — Много, много подир това. Говоря за нещо, което е станало едва вчера. Невъзможно е да си го забравил.
— Едва вчера беше — отвърна старият човек с трогателна прочувственост, — когато децата на Ленапе владееха света. Рибите от Соленото езеро, птиците, зверовете и мингозците от горите ги признаваха за свои господари.
Кора сведе разочаровано глава, борейки се с мъката си. Но после, като вдигна красивото си лице и искрящите си очи, продължи с глас, не по-малко проникновен от неземния глас на самия патриарх.
— Кажи ми, Таменунд не е ли баща?
Старият човек я изгледа от високото си място с благосклонна усмивка на сбърченото си лице, а после, като огледа бавно цялото събрание, каза:
— Да, баща на един народ.
— За себе си не искам нищо. Също като тебе и твоят народ, достойни вожде — продължи тя, като притисна конвулсивно ръце върху сърцето си и сведе тъй ниско глава, че лъскавите и къдрици, падащи в безпорядък върху раменете, почти скриха пламналите й бузи, — и аз се прегъвам под тежестта на проклятието, което лежи върху прадедите ми. Но онази девойка никога досега не е изпитвала гнева на провидението. Дъщеря е на стар и немощен баща, чиито дни са вече към своя край; тя има много, много близки, които я обичат и й се радват. Тя е много добра и животът и е твърде скъпоценен, за да стане жертва на този злодей.
— Зная, че бледоликите са горда и алчна раса. Зная, че не само се смятат за собственици на цялата земя, но смятат и последния свой човек за по-добър от най-благородните измежду червенокожите. Между тях има кучета и гарвани — продължи сериозно старият вожд, без да обръща внимание на дълбоко покрусената си слушателка, която от срам бе свела глава почти до земята — и те вият и грачат, когато някой от племето им заведе във вигвама си жена, чиято кожа не е бяла като сняг. Но нека не се хвалят толкова високо пред лицето на Маниту. Те нахълтаха в земята ни при изгрев слънце, ала все още има време да си отидат, докато то залезе. Често съм виждал как скакалците унищожават листата на дърветата, но пролетта пак се е връщала и те отново са покарвали.
75
Минкон — Уилиам Пен, основател на щата Пенсилвания, когото делаварците са наричали Минкон; тъй като в отношенията си с индианците той никога не си е служил с насилие и несправедливост, репутацията му на честен човек е станала пословична. — Б.а.