Никой не помръдна, нито дори пое дъх, докато последната сричка от тази окончателна присъда не се бе отронила от устата на Таменунд. Тогава изведнъж екна вик на отмъщение, който сякаш се изтръгна от едно гърло — страхотен предвестник на безмилостните намерения на племето. Сред тези продължителни дивашки крясъци се чу високият глас на един вожд, който заяви, че пленникът е осъден да изтърпи страшно наказание — да бъде изтезаван с огън. Обръчът на тълпата се разкъса безредно и радостните викове се смесиха с глъчката и шума на приготовленията. Хейуърд се бореше отчаяно с пазачите си; Ястребово око се оглеждаше наоколо и по лицето му се четеше особена загриженост, а Кора отново се хвърли в краката на патриарха и пак го замоли за милост.
В тази минута на изпитание единствен Ункас запази самообладанието си. Младият индианец гледаше спокойно приготовленията и когато мъчителите му се приближиха да го хванат, той ги посрещна с твърдост и с изправена снага. Един от тях, по-свиреп и по-жесток от другарите си — ако изобщо такова нещо бе възможно — дръпна ловджийската риза на младия воин и с един замах я раздра. После с вик на бясна радост се хвърли върху несъпротивляващата се жертва и се приготви да я завлече до стълба. Но в момента, когато всички човешки чувства го бяха напуснали, дивакът изведнъж се закова на място, като че ли някаква свръхестествена сила се бе намесила, за да помогне на Ункас. Очите на делавареца сякаш изскочиха от орбитите, устата му се отвори и цялото му тяло се скова от изумление. Той вдигна ръка и с бавно движение посочи с пръст гърдите на пленника. Другарите му се струпаха учудени около него и всички очи подобно на неговите се приковаха вторачено в изображението на малка костенурка, изящно татуирана със светлосиня боя върху гърдите на Ункас.
За миг Ункас се наслаждаваше на триумфа си и поглеждаше наоколо със спокойна усмивка. После с гордо и властно движение на ръката отстрани тълпата, пристъпи срещу племето с царствена осанка и заговори с глас, по-висок от шепота на възхищение, който се понесе сред множеството.
— Мъже от ленапското племе — каза той, — моят род крепи земята! Вашето слабо племе стои върху моята черупка76! Кой огън, запален от един делаварец, би могъл да изгори потомъка на моите деди? — прибави той, показвайки гордо простия герб върху кожата си. — Кръвта, дошла от такъв род, ще угаси вашите пламъци! Моето племе е прадядо на народите!
— Кой си ти? — запита Таменунд, сепнат по-скоро от развълнувалия го глас, отколкото от думите на пленника.
— Ункас, синът на Чингачгук — отвърна скромно момъкът, като извърна очи от тълпата и се поклони с благоговение пред мъдрия старец, — потомък на великата Унамис77.
— Часът на Таменунд е близък! — извика патриархът. — Най-после денят преминава в нощ! Благодаря на Манигу, че е изпратил онзи, който ще заеме мястото ми край огъня на съвета. Ункас, потомъкът на Ункас, е намерен! Нека очите на умиращия орел се взрат в изгряващото слънце.
Младежът се качи с лека, но горда стъпка на площадката, откъдето можеше да го види цялото развълнувано и учудено множество. Таменунд дълго го държа с протегнатата си десница, като се вглеждаше в тънките черти на лицето му с жадния поглед на човек, който си спомня минали щастливи дни.
— Момък ли е станал Таменунд? — възкликна най-после смаяният пророк. — Нима всичките изминали години са били сън? Сънувал ли съм, че народът ми бе разпръснат като отвян от вятъра пясък? Сънувал ли съм ингизите — по-многобройни от листата на дърветата? Стрелата на Таменунд не може да изплаши малката сърничка. Ръката му е сбърчена като клон на изсъхнал дъб. Охлювът би го надминал, а Еленът се надбягваше с него. И все пак не вижда ли той сега Ункас, какъвто е бил, когато двамата тръгнаха заедно на бой срещу бледоликите — Ункас, пантерата на племето, първородният син на Ленапе, най-мъдрият от всички вождове на мокиханите. Кажете и вие, делаварци, в сън ли е прекарал Таменунд цели сто зими?
Настъпилата дълбока, мъртва тишина показа достатъчно красноречиво с какво благоговение и страхопочитание народът посрещна думите на патриарха. Никой не посмя да отговори, макар че всички чакаха със затаен дъх това, което щеше да последва. Ункас обаче погледна право в лицето му с обичта и уважението на любим син и си позволи да отговори благодарение на високия си и признат от всички сан:
76
Както вече споменахме, тотемът на един от родовете на делаварското племе е костенурка. Някои диви народи вярват, че земята се крепи върху корубата на костенурка.