— Четирима потомци на приятеля на Таменунд са живели и умрели, откакто той е водил своя народ в бой. Кръвта на Костенурката е текла в жилите на много вождове, но всички са се върнали в земята, от която са дошли, освен Чингачгук и неговият син.
— Вярно, вярно — отвърна мъдрецът. Неясните сладостни образи на миналото в миг се стопиха и някакъв проблясък изведнъж върна в съзнанието му истинските събития от историята на неговия народ. — Нашите мъдреци често са казвали, че двама воини от рода на Костенурката бродят из хълмовете на ингизите. Защо техните места край огньовете на съвета на делаварското племе са празни от толкова време?
При тези думи младият момък вдигна глава, която дотогава бе държал сведена в дълбоко почитание, и извиси глас, за да го чуе цялото множество и да обясни веднъж завинаги политиката на своя род; той каза високо:
— Едно време ние спяхме там, откъдето можехме да чуваме яростния рев на Соленото езеро. Тогава бяхме сагамори и господари на земята си. Но когато край всеки ручей започнаха да се мяркат бледолики, ние последвахме елените назад към реката на племето ни. Всички делаварци се бяха махнали оттам. Само неколцина воини бяха останали да пият от водите на любимия поток. Тогава моите деди казаха: „Тук ще бъдат нашите ловни земи. Водите на реката се вливат в Соленото езеро. Ако тръгнем към залязващото слънце, ще срещнем потоци, които се вливат в големите сладководни езера. Там иска мохиканът да умре, сред бистрите изворни води, подобно на рибите в морето. Когато Маниту е готов и ни каже «елате», ние ще последваме реката и нейния бяг към морето и отново ще завладеем собствените си земи.“ В това, делаварци, вярват децата на Костенурката. Очите ни са обърнати към изгряващото слънце, а не към залязващото. Ние го знаем откъде иде, но не знаем накъде отива. Аз свърших.
Ленапците изслушаха думите му с цялото уважение, към което ги подтикваше суеверието, и намираха някакво скрито очарование в образния език, с който младият сагамор им разкриваше мислите си. Сам Ункас наблюдаваше със зорко око въздействието на кратките си обяснения и когато видя, че те задоволяват слушателите му, той постепенно изостави властното държане, което имаше в началото. После, като обгърна с поглед смълчаната тълпа, струпана край издигнатото място, където бе седнал Таменунд, той видя най-напред вързания Ястребово око. Тогава слезе нетърпеливо от площадката, спусна се към своя приятел и с няколко бързи и гневни удари на ножа си разряза стягащите го ремъци, след което направи знак на тълпата да се отдръпне настрани. Индианците се подчиниха мълчаливо, а после отново сключиха кръга, както преди. Ункас хвана за ръка разузнавача и го доведе пред краката на патриарха.
— Татко — каза той, — погледни този бледолик. Той е справедлив човек и е приятел на делаварците.
— Син на Микон ли е той?
— Не! Той е воин, познат на ингизите, и вдъхва страх у макасците.
— Какво име си е спечелил с делата си?
— Ние го наричаме Ястребово око — отвърна Ункас, — защото окото му никога не го лъже. На мингозците е познат повече с това, че сее смърт сред воините им; името, което те са му дали, е Дългата карабина.
— Дългата карабина! — възкликна Таменунд, като отвори очи и изгледа строго разузнавача. — Моят син не прави добре, че го нарича свой приятел.
— Давам това име на този, който е доказал, че е такъв — отвърна младият вожд с голямо спокойствие и твърдост. — Ако Ункас е добре, дошъл сред делаварците, добре дошъл ще бъде и Ястребово око със своите приятели.
— Бледоликият е убил мнозина от моите млади воини.
Името му е добре известно поради ударите, които е нанесъл на ленапци.
— Ако някой мингозец е пошепнал това в ушите на делаварците, той само е показал, че е птица, която лъжливо грачи — каза разузнавачът, като реши, че вече беше дошло време да отблъсне всички обидни обвинения. Той говореше на езика на този, към когото се бе обърнал, обаче си служеше по своему с речта на индианците. — Дори пред собствения им огън на съвета не ще откажа, че съм убивал макасци, но ръката ми никога не е навредила съзнателно на някой делаварец, защото това е противно на чувствата, които ме карат да обичам тези хора, както и всичко, свързано с тяхното племе.
Нисък, одобрителен шепот се понесе между воините. Те се спогледаха като хора, които едва сега започват да съзират грешката си.
— Къде е хуронът? — запита Таменунд. — Той ли е отровил слуха ми с лъжи?