— Нима Дългата карабина ще даде живота си заради тази жена? — запита го Магуа разколебан, след като вече се беше приготвил да тръгне с жертвата си.
— Не, не! Толкова далеч не съм отишъл — отвърна Ястребово око и се отдръпна предпазливо назад, когато забеляза колко напрегнато Магуа изслуша предложението му. — Размяната няма да има никаква стойност за двете страни, защото и най-добрата жена от граничните области не струва колкото един воин в разцвета на възрастта и силите си. Може би бих се съгласил да се оттегля на зимуване сега — най-малко шест седмици преди да пожълтеят листата на дърветата — при условие че ще освободиш девойката.
Магуа поклати глава и направи нетърпелив знак на тълпата да го пусне да мине.
— Добре тогава — каза разузнавачът със замислен вид като човек, който не е решил напълно какво да прави, — ще включим в сметката и „Еленоубиеца“. Повярвай на думата на един опитен ловец: тази пушка няма равна на себе си в никоя област.
Магуа пак не благоволи да отговори и отново направи опит да разпръсне тълпата.
— Може би — добави разузнавачът, чието престорено равнодушие започна да изчезва пред безразличието, което Магуа проявяваше към предлаганата размяна, — ако се задължа да науча твоите млади воини да боравят с оръжието ми, за да разберат истинската му стойност, това би загладило малките различия в нашия спор.
Делаварците, които бяха заобиколили Хитрата лисица в плътен кръг, все още се помайваха с надежда, че ще се вслуша в приятелското предложение. Той обаче свирепо им заповяда да му направят път, като заплаши с поглед, че ще поиска техният пророк отново да каже тежката си дума.
— Което е решено, трябва рано или късно да се изпълни — продължи Ястребово око, като се обърна към Ункас с печален и унизен вид. — Тази гадина съзнава предимството си и ще се възползува от него! Господ да те благослови, момко! Ти вече си намери приятели между собствените си сънародници и аз се надявам те да се окажат толкова верни, колкото и някои други твои близки, които нямат индианска кръв в жилите си. А що се отнася до мене, все някой ден ще трябва да умра. Добре е, че малцина са тези, които ще ме оплачат. Най-сетне тези дяволи без друго ще успеят да свалят скалпа ми, а в такъв случай какво значение имат за вечността един-два дни? Господ да те благослови! — прибави твърдият горски жител, като наклони настрани глава, а после веднага пак се обърна и погледна тъжно младия момък. — Ункас, аз обичах двама ви — тебе и баща ти, — макар че кожите ни нямат еднакъв, цвят, а и наклонностите ни са малко различни. Кажи на сагамора, че и в най-голямата си беда не съм го забравил; а що се отнася до тебе, сещай се понякога за мене, когато попаднеш на сполучлива следа. И бъди уверен, момко, че независимо от това, дали съществуват два рая, или един, на онзи свят има едно място, където честните хора ще могат пак да се срещнат. Ще намериш пушката там, където я скрихме; вземи я и я запази за спомен от мене; и слушай какво, момчето ми, тъй като природата ти не забранява да си отмъщаваш, служи си свободно с „Еленоубиеца“ срещу мингозците. Това може да стопи скръбта ти по мене и да те облекчи. Хуроне, приемам предложението ти. Освободи девойката. Аз съм твой пленник.
Сдържан, но все пак ясен одобрителен шепот се понесе сред тълпата при това великодушно предложение. Дори и най-коравосърдечният делаварски воин изрази възхищението си от мъжеството на тая саможертва. Магуа се спря и за момент като че ли се поколеба, после хвърли поглед към Кора, в който странно се смесваха възхищение и жестокост, и взе окончателно решение.
С презрително тръсване на главата си той показа, че отхвърля предложението и заяви със спокоен и равен глас:
— Хитрата лисица е голям вожд. Той не променя решенията си. Хайде — каза той, като сложи прекалено интимно ръка върху рамото на пленницата си, за да я подкани да тръгне. — Хуронът не обича празни приказки. Да вървим.
При това оскръбление девойката се отдръпна назад с гордо женско достойнство, черните й очи светнаха, кръв нахлу чак до слепите й очи, сякаш пламнали като сияйно слънце.
— Аз съм твоя пленница и съм готова да те последвам, когато дойде време за това, дори и ако трябва да отида на смърт. Насилие обаче съвсем не е нужно — рече хладно тя, а после веднага се обърна към Ястребово око и прибави: — Благородни ловецо, благодаря ти от цялата си душа. Предложението ти отиде напразно, а и аз нямаше да го приема. Но все още можеш да ми бъдеш полезен, дори повече, отколкото с великодушното си намерение. Погледни онова сломено и унизено девойче! Не го изоставяй, докато не го заведеш в селището на цивилизовани хора. Не ти казвам, че баща й ще те възнагради — продължи тя, като стисна грубата ръка на разузнавача, — защото хора като тебе стоят над всякакво възнаграждение, но той ще ти благодари и ще те благослови. О, как бих желала и аз да чуя благословия от неговите уста в този страшен миг! — Гласът й пресекна; за миг тя замълча. После се приближи до Дънкън, който подкрепяше безчувствената й сестра, и продължи с по-тих глас, който обаче издаваше страхотна борба между чувствата й и женската й природа: