Най-после един млад воин излезе от колибата на Ункас и се запъти бавно и тържествено към едно ниско борче, пуснало корени в пукнатините на скалистата площадка. Без да проговори, той обели кората на стъблото му и се върна там, откъдето бе дошъл. Скоро бе последван от Друг, който откърши клоните на дръвчето, оставяйки само оголения ствол. Трети нашари стълба78 с тъмночервени ивици. Всички тези прояви, които ясно показваха войнолюбивите намерения на първенците на племето, бяха посрещнати от намиращите се вън мъже с мрачно и зловещо мълчание. Най-после се появи и самият мохикан. Той нямаше никакви украшения освен пояс и гамаши; пласт черна боя скриваше като заплашителен облак едната половина на красивото му лице.
Ункас се отправи бавно и тържествено към стълба и започна да го обикаля с отмерени стъпки, които приличаха на някакъв старинен танц, а същевременно запя дивия и неравен напев на бойния марш на своя народ. Тоновете стигаха до крайните предели на човешкия глас. Понякога те звучаха тъжно и покъртително печално, като съперничеха дори на песента на птиците, а после с внезапни и поразяващи ухото преходи караха слушателите да потръпват от тяхната енергичност и дълбочина. Думите бяха малко и се повтаряха често. Песента започваше с нещо като призив или хвалебствие на божеството; следващите стихове разкриваха постепенно целта на войната, а заключителните слова подобно на встъпителните изразяваха зависимостта от Великия дух. Ако беше възможно да се предаде пълният смисъл и мелодичността на езика, бихме могли да кажем, че одата имаше горе-долу следното съдържание:
Маниту! Маниту! Маниту! Ти си благ и велик, ти си мъдър! — Маниту! Маниту! О, ти си и справедлив.
О, аз виждам, аз виждам в небето и червени, и черни петна — много облаци виждам в небето, много петна.
О, аз чувам, аз чувам в гората страшен крясък и вик околвръст. О, аз чувам, аз чувам в гората боен вик!
Маниту! Маниту! Маниту! Аз съм слаб и безсилен, ти — мощен. Помогни ми, Маниту, Маниту! Помогни ми!
След свършването на всяка строфа той се спираше и издаваше по-висок и по-продължителен звук, който съответствуваше на изразеното в строфата чувство. Първият куплет беше тържествен и целеше да изкаже почит към божеството. Вторият имаше описателен характер, обаче в него звучеше и някаква тревога. Третият представляваше добре познатият страхотен боен вик, който екна от гърдите на младия воин като съчетание на всичките ужасни шумове на битката. Последният, както и първият, беше умоляващ и изразяваше смирение. Той повтори тази песен три пъти и също толкова пъти обиколи стълба с танцовите си стъпки.
След като Ункас направи първия кръг, един от суровите и уважавани вождове на ленапците последва примера му. Думите на неговата песен бяха други, обаче мелодията наподобяваше първата. Един подир друг воините се присъединяваха към другарите си, докато най-после всички по-известни и по-прославени мъже на племето се включиха в бойния танц. Сега той представляваше ужасна и дива гледка. Свирепите лица на вождовете, които внушаваха уплаха, се озверяваха още повече под влиянието на страшната мелодия, на която те пригласяха с гърлените си провиквания. Точно тогава Ункас заби томахавката си дълбоко в стълба и нададе крясък, който можеше да се сметне за лично негов боен вик. С това свое действие той заявяваше, че поема ръководството на предстоящия военен поход.
Това бе сигнал, който събуди всички дремещи страсти на племето. Стотина момци, възпирани до този миг от младежка неувереност, сега се нахвърлиха бясно като един човек върху символичния образ на своя враг и го разцепиха треска по треска, докато от дръвчето не остана нищо друго освен скритият в земята корен. През тези моменти на обща възбуда индианците подложиха останките на дървото на най-безжалостни мъчения с такава жестокост, сякаш виждаха пред себе си живи неприятели. На някои сваляха скалповете, върху други стоварваха острите си брадвички, а трети мушкаха смъртоносно с ножовете си. Накратко, ентусиазмът и свирепата наслада бяха тъй силни и недвусмислено проявени, че походът бе обявен за война на цялото племе.
Веднага щом нанесе удара, Ункас излезе от кръга и вдигна очи към слънцето, което приближаваше точката, която отбелязваше края на временното примирие с Магуа. Той съобщи това с многозначително движение на ръката и с подходящ за случая крясък. Тогава цялото развълнувано множество изостави символичната война, надавайки пронизителни викове на удоволствие, и тръгна да се приготовлява за по-големите опасности, които щяха да му донесат истинските сражения.