Денят клонеше към края на своята първа четвърт, а множеството стоеше все така неподвижно от пукването на зората. Не се чуваше нищо друго освен сподавен плач и през тези дълги, мъчителни часове никой не мръдна, освен когато от време на време някой просто и трогателно оставяше своя дар пред мъртвеца. Единствено само търпението и въздържаността на твърдия индиански характер можеше да поддържа тази външна скованост, която сякаш бе превърнала в камък всяка тъмна фигура.
Най-после мъдрецът на делаварците протегна едната си ръка, облегна се на раменете на придружаващите го и се изправи. Видът му беше немощен, като че ли още един век се беше прострял между човека, появил се вчера пред народа си, и този, който сега се олюляваше на възвишението.
— Мъже ленапци! — каза той с глух глас, в който сякаш звучеше някакво пророчество. — Лицето на Маниту е скрито зад облак. Очите му са извърнати от вас, ушите му са запушени, езикът Му не дава отговор. Вие не го виждате и все пак присъдата му е пред вас. Отворете сърцата си и нека дъхът ви да не изрича лъжи. Мъже ленапци! Лицето на Маниту е скрито зад облак.
Когато тези прости, но страшни думи стигнаха до слуха на множеството, наоколо се възцари такава дълбока и благоговейна тишина, сякаш божеството, на което се кланяха, бе изрекло тези слова без помощта на човешки език. И дори бездушният Ункас изглеждаше като живо същество в сравнение със смирената и покорна тълпа, която го заобикаляше. Но когато непосредственото въздействие постепенно премина, едва доловими гласове подеха нещо като песнопение в чест на мъртъвците. Това бяха женски гласове, вълнуващо нежни и плачевни. Думите не бяха свързани помежду си, но когато една жена свършваше, друга подхващаше възхвалата или оплакването — наречете го, както щете — и даваше израз на вълнението си със слова, които отговаряха на чувствата й и на случая. От време на време общи и високи изблици на скръб прекъсваха оплаквачката, а девойките край носилката на Кора, сякаш замаяни от скръб, грабваха безразборно клонките и цветята, които покриваха тялото й. Но в по-сдържаните моменти на скръбната песен цветята — емблеми на красота и чистота — с нежност и съжаление биваха хвърляни обратно на местата им. При все че многото прекъсвания и изблици на скръб нарушаваха единството на възхвалата, един превод на думите би показал, че всяка изразена в нея мисъл логично следваше предшествуващата.
Една девойка, избрана за тази цел поради своето положение и заслуги, започна със скромно загатване да възпява качествата на починалия воин, като украсяваше изразите си с онези ориенталски образи, които вероятно индианците бяха донесли със себе си от крайните точки на другия континент и които сами по себе си представляват съединително звено между древните истории на двата свята. Тя го нарече „пантера на своето племе“ и го описваше като човек, чийто мокасин не оставя следа по росата, който скача като млад елен, чиито очи са по-светли от звездите в тъмна нощ и чийто глас през време на битката е силен като гърма на Маниту. Тя му напомни за родната му майка и наблегна на щастието, което тя трябва да изпитва, че има такъв син. Помоли го, когато се срещнат в света на духовете, да й каже, че делаварските девойки са ронили сълзи върху гроба на сина й и са я наричали блажена.
После тези, които я последваха, запяха с още по-мили и по-нежни гласове и загатнаха с женска деликатност и чувствителност за младата чужденка, която напуснала горния свят в момента, тъй близък до неговото последно издихание, че това разкривало твърде ясно и недвусмислено волята на Маниту. Те му напомниха да бъде мил към нея и да проявява снизходителност към неумението й да създаде удобства, тъй необходими за воин като него. Спряха се без следа от завист на несравнимата й красота и подобно на ангели, за които се смята, че се радват, когато срещнат по-съвършени от себе си, възпяха благородната й твърдост и прибавиха, че тези нейни дарби богато замествали някои малки недостатъци на възпитанието й.
След това други на свой ред се обърнаха към самата девойка със сладкия си, мек глас на нежността и любовта. Съветваха я да бъде весела и ни най-малко да не се страхува за бъдещото си благополучие. Другар щял да й бъде ловец, който знаел как да удовлетвори и най-дребните й нужди. До нея щял да върви воин, способен да я защити срещу всяка опасност. Увериха я, че пътят й щял да бъде приятен, а бремето леко. Предупредиха я да не съжалява напразно за приятелите от младостта си и за местата, където са живели роднините й, защото и в „благословените ловни поляни на ленапците“ имало такива приятни долчинки, такива бистри потоци и такива благоуханни цветя, както и в „рая на бледоликите“. Посъветваха я да се грижи за нуждите на своя другар и никога да не забравя разликата, която Маниту така мъдро е установил между тях. После извисиха буйно глас и запяха вкупом възхвала на младия мохикан. Нарекоха го благороден, мъжествен и щедър — всичко онова, което подобава на един врин и което може да спечели любовта на една девойка. Като облякоха мислите си в най-далечни, смътни образи, признаха, че през краткото време, докато са били заедно, те са открили със своята женска интуиция накъде са клонели предпочитанията му. Не е спрял благосклонно погледа си върху делаварските девойки. Той бил от род, който някога господствувал над бреговете на Соленото езеро и сърцето му го върнало към народ, който живее близо до гробовете на дедите му. Защо да не бъде насърчено такова предпочитание? Всяко око могло да види, че нейната кръв била по-чиста и по-богата от кръвта на останалите от нейния род. Че била годна да се справя с трудностите и опасностите на горския живот, доказвало поведението й. И сега, прибавиха те, „мъдрият дух“ я пренесъл на място, където тя щяла да намери сродни души и да бъде вечно щастлива.