После, като промениха отново мелодията и темата, загатнаха за девойката, която лее сълзи в близката колиба. Сравниха я със снежинките — като тях чиста, бяла и бляскава и както тях летните горещини можели лесно да я стопят, а зимният студ да я смрази. Не се съмняваха, че е прекрасна в очите на младия вожд, чиято кожа и чиято скръб така много приличали на нейните. Очевидно беше, че я смятаха по-малко ценна от девойката, която оплакваха, макар и да не изразиха това ясно. Все пак те не й отказаха похвалата, която нейните редки прелести заслужаваха. Сравниха къдриците и с изобилните ластари на лозата, очите й със синия небесен свод. Безупречно белия облак, обагрен с розовия оттенък на слънцето, те смятаха по-малко привлекателен от цвета на лицето й.
Докато траеха тези и други подобни песни, не се чуваше нищо освен тихата мелодия, разнообразявана или по-скоро засилвана от онези страшни изблици на скръб, които можеха да се нарекат хорови припеви. Самите делаварски мъже слушаха като омагьосани и от менящия се израз на лицата им ставаше съвсем ясно колко дълбоко и истинско беше съчувствието им. Дори Дейвид не отказа да даде ухо на звуците на тези тъй сладки гласове и много преди да свърши песента, по погледа му личеше, че душата му бе обаяна.
Разузнавачът, който единствен от белите мъже разбираше думите, се откъсна от размишленията си и наклони лице настрана, за да схване съдържанието на песента на девойките. Но когато те заговориха за бъдещето на Кора и Ункас, той поклати глава като човек, който вижда заблудата на простодушната им вяра, и отново зае предишната си поза, която запази до края на церемонията. За щастие Хейуърд и Мънроу можеха да запазят самообладанието си, понеже не разбираха значението на първобитните звуци, които чуваха.
От всички туземни слушатели единствен Чингачтук не прояви интерес към песента. Докато траеше тази сцена, погледът му не промени нито веднъж посоката си и нито един мускул не трепна по скования му лик дори и при най-бурните и най-трогателни пасажи на оплакванията. Студените и безжизнени останки на сина му бяха всичко за него. Всички негови сетива освен зрението изглеждаха смразени, за да могат очите му да погълнат за последен път чертите, които бе обичал така дълго и които подир малко щяха да се скрият завинаги от погледа му.
В този момент от погребалния обред един воин, твърде прославен със своите военни подвизи, а особено с участието си в последното сражение, човек със строго и тежко държане, пристъпи бавно из тълпата и застана близо до тялото на умрелия.
— Защо ни напусна, гордост на мохиканите? — каза той, като се обърна към глухите уши на Ункас, сякаш безжизненото тяло бе запазило способностите на живия човек. — Дните ти бяха като часове на слънцето, когато е още между дърветата, а славата ти — по-ярка от обедните му лъчи. Ти си отиде, млади воино, но стотици виандоти разчистват тръните от твоя път към света на духовете. Кой от тези, които те видяха в сражението, можеше да повярва, че ти би могъл да умреш? Кой преди тебе е показал на Утава как да се бие? Краката ти бяха като крила на орел; ръката ти по-тежка от падащите клони на бора, а гласът ти като този на Маниту, когато говори в облаците. Езикът на Утава е немощен — прибави той, като се огледа наоколо с тъжен взор — и на сърцето му е много, много тежко. Гордост на мохиканите, защо ни напусна?