Последваха го други. Повечето от видните мъже на племето изпяха или изрекоха своята последна възхвала пред останките на починалия вожд. Когато всички свършиха, отново се възцари дълбока и пълна тишина.
Тогава се чу нисък, дълбок звук, подобен на тих съпровод на далечна музика, понесъл се във въздуха, едва доловим и все пак тъй неясен, че оставаше загадка какъв е и откъде иде. Той бе последван от новите тонове, всеки по-висок от предшествуващия. Те стигаха до ухото най-напред като проточени, често повтаряни възклицания и най-после като думи. По полуотворените устни на Чингачкту личеше, че това бе погребалната песен на бащата. При все че никой не извърна очи към него, нито пък прояви и най-малкия признак на нетърпение, ясно бе по начина, по който всички надигнаха глави да слушат, че те поглъщат звуците с такова напрегнато внимание, каквото само Таменунд преди това бе привличал. Но напразно напрягаха слух. Песента едва се чуваше, а сетне стана все по-неясна и по-трептяща, докато най-после се изгуби, сякаш отнесена от полъха на вятъра. Устните на сагамора се затвориха и той остана на мястото си мълчалив и неподвижен, вперил очи пред себе си като същество, на което всевишният бе дал само тяло на човек, но не и дух. Делаварците, които разбраха от тези признаци, че приятелят им не е в състояние да прояви голяма твърдост, намалиха вниманието си към него и с вродената си деликатност дадоха вид, че отправят всичките си мисли към погребалния обред на младата чужденка.
Един от по-старите вождове даде знак на жените, които се насъбраха в онази част на кръга, където се намираше тялото на Кора. Девойките вдигнаха носилката на рамене и тръгнаха с бавни и отмерени стъпки, като запяха нова жалейна песен в чест на мъртвата. Гамът, който зорко наблюдаваше обредите, считани от него за езически, сведе глава над рамото на безчувствения баща и прошепна:
— Те отнасят останките на детето ви. Няма ли да ги последваме и да се погрижим да бъдат положени в земята с християнско опело?
Мънроу се сепна, сякаш в ушите му бяха прозвучали тръбите на страшния съд, хвърли загрижен и бърз поглед наоколо, изправи се и последва скромното шествие с войнишка твърдост, макар и потиснат от бремето на бащинска мъка. Приятелите му се насъбраха около него, обладани от скръб, която беше твърде силна, за да се нарече съчувствие. Дори младият французин, който се присъедини към процесията, имаше вид на човек, силно трогнат от ранната и печална кончина на една тъй прекрасна девойка. Но когато и последната и най-скромна от жените на племето се присъедини към развълнуваната и стройна редица, ленапските мъже се събраха в кръг и се наредиха около тялото на Ункас — мълчаливи, сериозни и неподвижни като преди.
Мястото, избрано за гроб на Кора, беше малка могилка, където растяха няколко млади и здрави борови дръвчета, които хвърляха върху кътчето тъжна сянка. Когато стигнаха там, девойките снеха носилката с характерното си търпение и вродена свенливост и почакаха няколко минути, докато разберат дали тези, чиито чувства бяха най-много засегнати, са доволни от стореното.
Най-после разузнавачът, който единствен познаваше обичаите им, каза на собствения им език:
— Моите дъщери са направили всичко както трябва. Бледоликите им благодарят.
Доволни от изказаното одобрение, девойките положиха тялото в ковчег, изкусно и дори красиво изработен от брезова кора, след което го пуснаха в неговото тъмно, вечно жилище. Според обреда те заровиха гроба и заличиха следите от прясно копаната пръст с листа и клонки; всичко бе извършено по същия прост и безмълвен начин. Но когато добрите девойки изпълниха това печално приятелско задължение, те се поколебаха, сякаш да покажат, че не знаят дали да продължат. В този момент от обреда разузнавачът отново се обърна към тях:
— Младите девойки са сторили достатъчно — каза той. — Даровете им бяха според изискванията на техния рай; духът на една бледолика не се нуждае нито от храна, нито от облекло. Аз виждам — прибави той, като отправи поглед към Дейвид, който разгърна книгата си, готов да запее свещена песен, — че друг, който познава по-добре от мене християнските обичаи, се готви да говори.
Момичетата се отдръпнаха скромно настрана и от главни действуващи лица при погребението се превърнаха в смирени и внимателни зрителки на това, което последва. Докато Дейвид изливаше благочестивите си чувства, те не си позволиха да проявят ни най-малко учудване, нито да хвърлят дори един нетърпелив поглед. Слушаха също като тези, които разбираха значението на непознатите думи, сякаш чувствуваха изразената в тях тъга, надежди и примирение.