Тези страшни думи, изречени от разузнавача с хладната увереност на човек, който напълно съзнава опасността, макар и да не се бои от нея, напомниха на Хейуърд за важния дълг, който бе поел. Като се огледа наоколо с напразно усилие да прониже мрака, който все повече и повече се сгъстяваше под слетнатите сводове на гората, той почувствува, че лишени от всякаква чужда помощ, неговите безпомощни спътнички скоро щяха да зависят само от милостта на жестоките врагове, които подобно на хищни зверове чакат да падне мрак, за да станат страшните им удари по-сигурни. Възбуденото му въображение, заблуждавано от измамливата светлина, превръщаше в човешки форми всеки веещ се храст и всяка останка от повалено дърво. Двадесетина пъти му се стори, че съзира как ужасните лица на дебнещите врагове надничат от скривалищата си и непрестанно следят всяко движение на пътниците. Като погледна нагоре, видя, че прозрачните, вълнисти облаци, които залезът бе оцветил, вече губеха леките си розови краски, а потокът, който течеше плавно край мястото, където той бе застанал, можеше да се различи само по тъмните си, залесени брегове.
— Какво да правим? — каза той, чувствувайки пълна безпомощност при положението, в което се намираха. — За бога, не ме оставяйте! Помогнете ми да защитим тези, които придружавам, и направо кажете каква награда ще искате за това!
Другарите му, които се бяха отделили настрана и разговаряха на своето наречие, не чуха тази внезапна и гореща молба. Макар и да водеха разговора си тихо и предпазливо, почти шепнешком, Хейуърд, който сега се приближи до тях, лесно можеше да различи оживения тон на младия воин от по-спокойния говор на по-възрастните събеседници. Явно беше, че спореха върху подходящите за случая мерки, които пряко засягаха пътуващите. Силно заинтересуван от разисквания въпрос и обезпокоен от забавянето, което му се струваше, че носи нови опасности, Хейуърд се приближи още повече до застаналата в полумрака група, с намерение да изяви по-определено предложението си за възнаграждение, когато белият човек направи едно движение с ръка, което показваше, че бе отстъпил в спора, извърна се встрани и като говореше сякаш на себе си, каза на английски:
— Ункас е прав! Няма да е човешко да оставим такива безпомощни същества на произвола на съдбата, дори и това да стане причина да се разкрие завинаги убежището. Ако искате да спасите тези нежни цветчета от зъбите на онези страшни змии, вие трябва да не губите време, господине, и решителността ви да не отслабва!
— Как може някой да се съмнява в това ми желание? Не предложих ли вече …
— Предложете благодарността си на провидението, което би ни помогнало да победим хитростта на плъзналите из тези гори дяволи — спокойно го прекъсна разузнавачът — и спестете парите, които може би нито вие ще бъдете жив да ми дадете, нито аз ще оцелея, за да ги използувам. Мохиканите и аз ще направим всичко, което човешкият ум може да измисли, за да спасим от беда нежните цветя, които не са създадени за тези пущинаци, и ще сторим това, без да се надяваме за друга награда освен онази, която бог винаги дава за добрите деяния. Най-напред трябва да обещаете две неща както от ваше име, така и от името на приятелите ви, защото иначе няма да можем да ви помогнем, а само ще навлечем беда и на себе си.
— Кажете, кои са те?
— Едното е да бъдете тихи като тези спящи гори, каквото и да става, а другото — на никой жив човек да не издадете мястото, където ще ви заведем.
— Ще сторя всичко възможно, за да се изпълнят и двете условия.
— Тогава, последвайте ни, защото губим минути, тъй драгоценни, както са ценни капките кръв за ранения елен!
В сгъстяващата се тъмнина Хейуърд можа да забележи нетърпеливото движение на разузнавача и тръгна бързо по стъпките му към мястото, където бе оставил спътниците си. Когато Приближи към загрижените девойки, които го очакваха, той бързо им съобщи условията на новия им водач и колко необходимо бе да не изразяват гласно страха си при всички предстоящи изпитания. При все че това тревожно съобщение бе посрещнато от момичетата не без известен вътрешен страх, сериозното и внушително държане на Хейуърд, допълнено може би от дебнещата ги опасност, успя да ги стресне и подготви за непредвиденото и необикновено изпитание. Мълчаливо и без никакво бавене те го оставиха да им помогне да слязат от седлата, след което бързо отидоха към брега на потока, където разузнавачът бе събрал останалите от групата по-скоро чрез изразителните си ръкомахания, отколкото с думи.
— Какво да правим с тези безсловесни същества? — промърмори белият човек, на когото, изглежда, се възлагаше задължението да обмисля всички бъдещи действия. — Ще изгубим време, докато им прережем гърлата и ги хвърлим в реката, а да ги оставим тук, ще е все едно да покажем на мингозците, че няма защо да отиват далеч, за да търсят притежателите им!