— Това значи да заменим войнствените си приятели с безполезни. Чувал съм, че делаварците са захвърлили брадвичката си и са станали баби!
— Да, срам за холандците34 и ирокезите, които с дяволиите си ги подведоха да сключат такъв договор! Но аз познавам делаварците от двадесет години и смятам за лъжец всеки, който казва, че във вените им тече кръв на страхливци. Вие прогонихте племената им от морския бряг и сега вярвате в това, което разправят враговете им — че нощем можете спокойно да спите. Не, не, за мене всеки индианец, който говори чужд език, е ирокез независимо от това, дали замъкът35 на племето му е в Канада, или Йорк.
Като схвана, че разузнавачът упорито ще защищава своите приятели делаварците или мохиканите — тъй като те представляват клонове от едно и също многобройно племе — и че това ще се превърне в един безполезен спор, Хейуърд промени разговора.
— С договор или без договор аз знам много добре, че вашите двама приятели са смели и предпазливи воини. Дали са чули, или видели враговете ни?
— Индианецът е същество, което трябва да се усети, преди да се види — отвърна разузнавачът, като се качи на скалата и небрежно хвърли убития елен на земята. — Когато търся следите на мингозците, аз не разчитам само на очите си.
— Ушите ви подсказват ли, че са открили скривалището ни?
— Няма да ми е приятно да знам, че са ни открили, макар че за сърцати хора това място е много удобно за схватка. Не отричам, че когато минах покрай конете, те трепереха, сякаш са подушили вълци; а вълците обикновено се навъртат около индианските засади, жадни за останките от елените, които диваците убиват.
— Вие забравяте елена, който лежи в краката ви; а може би вълците се навъртат и заради умрялото жребче? Ха! Какъв е този шум?
— Клета Мириам — промълви псалмопевецът, — съдбата беше предопределила твоето жребче да стане жертва на хищни зверове! — После, като издигна внезапно глас над вековечния грохот на водопада, той запя високо:
Зло и гибел в теб всичко удари — първенци и животни, и плод. О, Египет, зла участ попари фараона и твоя народ!
— Смъртта на жребчето опечали сърцето на собственика му — каза разузнавачът. — Добър човек е този, който жали за безсловесните си приятели. Но вие ще се убедите, че понякога е разумно да се убие едно четириного, за да се спаси човешки живот. Може да е така, както казвате — продължи разузнавачът, връщайки се към последната забележка на Хейуърд, — и затова трябва още повече да побързаме да си отрежем пържоли и да хвърлим останалата част от елена в потока, иначе глутницата ще започне да ни завижда за всяка хапка и ще завие по скалите. Освен това, макар че ирокезите не разбират ни думица от делаварското наречие, тия хитри негодници бързо ще разберат защо вият вълците.
Още докато говореше, разузнавачът се залови да събира някои необходими сечива. След като свърши, той мина безмълвно покрай пътниците, придружен от мохиканите, които, изглежда по инстинкт, лесно отгатваха намеренията му, тримата изчезнаха един подир друг, сякаш влязоха в тъмната перпендикулярна скала, която се издигаше на няколко ярда височина и се намираше на няколко крачки от брега на потока.
ГЛАВА VI
Хейуърд и неговите спътнички наблюдаваха това тайнствено изчезване със скрито безпокойстзо, защото, макар поведението на белия човек досега да беше безупречно, грубото му оръжие, острите му обноски и силната му омраза, както и видът на мълчаливите му другари бяха достатъчни, за да събудят недоверието им.
Единствен непознатият не обръщаше внимание на това, което ставаше наоколо. Той се намести на издадените скали и не даваше други признаци на живот освен честите и тежки въздишки, с които изразяваше душевните си страдания. След това се чуха сподавени гласове, сякаш в самите недра на земята си подвикваха някакви хора. Изведнъж ярка светлина блесна върху насядалите по скалите и им разкри грижливо пазената тайна на това кътче.
В дъното на тясната, дълбока пещера, която поради перспективата и особеното осветление изглеждаше по-дълбока, отколкото бе в действителност, беше седнал разузнавачът с пламтящ боров клон в ръце. Силният блясък на огъня ярко осветяваше здравото му, загоряло лице и горското му облекло и придаваше нещо романтично и диво на този мъж. При обикновена дневна светлина той би изпъквал с чудноватото си облекло, с желязната устойчивост на тялото си и с особената смесица от подвижен, остър ум и изящна простота, като ту едното, ту другото от тези качества се отразяваха в мускулестото му лице. На няколко крачки пред него стоеше изправен Ункас, напълно изложен на погледа на пътниците. Те с любопитство гледаха правата гъвкава фигура на младия мохикан с нейните грациозни, непринудени и естествени пози и движения. Тялото му беше доста закрито от зелената ловджийска блуза, украсена с ресни, подобна на блузата на белия човек, но нищо не прикриваше тъмните му, светещи, безстрашни очи, едновременно страшни и спокойни, смелите линии на гордото му лице с естествен червен цвят, високото му полегато чело и благородната му глава, цялата гола с изключение на богатия скалпов кичур. Дънкън и неговите спътници за пръв път имаха възможност да разгледат характерните черти на единия от двамата индианци. Всички от групата се почувствуваха освободени от товара на съмнението, когато гордият и решителен, макар и див израз на младия воин, се наложи на вниманието им. Те почувствуваха, че това същество, може би потънало в невежество, никога не би си послужило умишлено с богатите си природни дарби, за да извърши някое гнусно коварство. Чистосърдечната Алиса гледаше свободното държане и гордата му стойка, както би разглеждала някакъв ценен екземпляр от гръцката скулптура, на която по чудотворен начин е бил вдъхнат живот. Дори Хейуърд, който бе свикнал да вижда изящните форми, така често срещани между незасегнатите от развала туземци, открито изрази възхищението си от този безупречен образец на най-благородни пропорции на мъжкото тяло.
35
Главните селища на индианците все още се наричат от бялото население на Ню Йорк „замъци“. „Замъкът Онеида“ е едно разпръснато селце, но продължават да го наричат „замък“. — Б.а.