— Навън не се вижда нищо — продължи Ястребово око, като поклати недоволно глава, — а и нашето убежище е все още добре прикрито в тъмнината! Които имат нужда от сън, нека отидат в другата пещера; трябва да сме на крак рано преди изгрев слънце и да се отправим колкото можем по-бързо към форт Едуард, докато мингозците са още потънали в утринната си дрямка.
Кора се подчини спокойно и с примера си помогна на по-плахата Алиса да разбере нуждата от послушание. Но преди да тръгне, тя помоли шепнешком Дънкън да ги последва. Ункас вдигна одеялото, за да минат, и когато сестрите се извърнаха да му благодарят за това внимание, те видяха разузнавача отново седнал пред загасващата жар. Той бе подпрял с ръце лицето си по начин, който показваше колко дълбоко се бе замислил върху необяснимия крясък, що бе прекъснал вечерната песен.
Хейуърд взе със себе си един запален клон, който хвърли слаба светлина в тясното пространство на новото им жилище. Като го закрепи на удобно място, той отиде при девойките; те останаха насаме с него за пръв път, откак бяха напуснали приятелските стени на форт Едуард.
— Не ни оставяйте, Дънкън — каза Алиса, — не бихме могли да спим тук, докато онзи ужасен вик още кънти в ушите ни!
— Нека най-напред видим дали тази крепост ви осигурява безопасност — отвърна той, — а после ще говорим за почивка.
Той отиде до другия край на пещерата, където имаше изход, закрит с одеяла, и като отдръпна дебелата завеса, отново задиша пресния и освежителен въздух, който идеше откъм водопада. Един ръкав на реката течеше през тясна и дълбока клисура, прокопана от течението в меката скала Точно под краката му и образуваше, както Хейуърд вярваше, отлична защита срещу всяка опасност откъм тази страна; на петнадесет-двадесет ярда по-нагоре от тях водата се спущаше, мяташе се и течеше надолу буйно, стремително и неубоздано.
— Тук природата е създала непреодолима преграда — продължи той, като посочи към отвесния склон и, тъмните води на реката, преди да пусне одеялото — и като знаете, че добри и верни хора пазят отпред, не виждам защо съветът на нашия честен домакин да бъде пренебрегнат. Уверен съм, а и Кора ще се съгласи с мене, че и на двете ви е необходим сън.
— Кора може да признава правотата на мнението ви, макар да не е в състояние да го приложи на практика — отвърна по-възрастната сестра, която се бе наместила до Алиса, на легло от еасафрасови клонки. — Дори и да не бяхме се уплашили от онзи тайнствен вик, има друго нещо, което ще прогони съня ни. Попитайте се сам, Хейуърд, дали има дъщери, които биха забравили тревогите на бащата, когато той не знае къде се намират децата му и какво правят в тези диви места сред толкова много опасности?
— Той е войник и знае както опасностите, тъй и преимуществата на горите.
— Но той е баща и не може да отиде против природата си.
— Колко снизходителен е бил винаги към всички мои лудории! Колко нежен и готов да задоволи всичките ми желания! — хълцаше Алиса. — Себелюбиви бяхме, сестро, като настоявахме да направим посещението си сред такива рискове!
— Може да съм постъпила прибързано, като настоях да ни даде съгласието си в такъв неудобен момент, но аз исках да му докажа, че ако другите са го забравили, когато се намира сред такива трудности, поне дъщерите му мислят за него!
— Когато той научи за пристигането ви в Едуард — каза меко Хейуърд, — в гърдите му се породи остра борба между страха и любовта, докато най-после последната, засилена, ако това е възможно, от дългата раздяла, бързо надви. „Силният дух на моята благородна Кора ги води насам, Дънкън — каза ми той. — и аз няма да се противопоставя. Бих желал всеки, който брани тук честта на краля ни, да покаже поне половината от нейната твърдост.“
— А не каза ли нещо и за мене, Хейуърд? — запита Алиса с обич и ревност в гласа. — Сигурно не е забравил съвсем и малката си Елси!
— Разбира се, че не — отвърна младият човек. — Той ви нарече с безброй гальовни имена, които аз не мога да си позволя да употребя, но мога с жар да потвърдя, че напълно ги заслужавате. Веднъж дори той каза …
Дънкън спря да говори, защото, докато очите му бяха приковани в очите на Алиса, която се бе обърнала към него с всичкия пламък на синовната си обич, за да улови думите му, същият силен и ужасен крясък изпълни въздуха и го накара да онемее. Последва дълго, напрегнато мълчание, през време на което всеки оглеждаше другите в уплаха, чакайки да чуе отново звука. Най-после одеялото се повдигна полека и на отвора застана разузнавачът. Неговото лице показваше, че от този тайнствен звук твърдостта му бе започнала да се разколебава. Заплашваше ги, изглежда, опасност, пред която всичката му ловкост и опитност бяха безсилни.