И колко по-необходими са повествованията на Фенимор Купър днес, когато не само дивата, но много често и питомната природа все повече и повече се отдалечава от погледа на децата, когато асфалтови алеи заместват понякога живописни каменисти пътечки, когато нерядко представата им за скали се събужда най-напред от изкуствени алпинеуми, разкрасени с цветенца, жалки в своята питомност. Все повече и повече девствената гора и гърмящите потоци стават за юношите само някакъв далечен и странен декор. Но къде другаде освен в остарелите по години и все пак неостаряващи романи на автори като Джеймз Фенимор Купър те ще видят с вътрешните си очи непокорената от човека природа, привличаща именно с непокоримостта си? Кой ще им разказва за боеве с лъкове и стрели и с ножове за скалпиране? Та тъкмо защото сега тези оръжия са само музейни експонати, те привличат момчетата — ай момичетата — с притегателната сила на изчезналото и с обаянието на отдавна отминалото. Тази сурова, но здрава храна за фантазията може би е много нужна понякога за подрастващите, щом години наред те четат и препрочитат „остарелите“ романи на Фенимор Купър.
Нели Доспевска
ГЛАВА I
Една от особеностите на колониалните войни в Северна Америка беше, че преди да се срещнат неприятелските войски, трябваше да се справят с трудностите и опасностите на дивите местности. Широк и непроходим горист пояс разделяше враждуващите владения на Франция и Англия. Смелите заселници и обучените европейци, които се биеха рамо до рамо с тях, често губеха цели месеци в борба с речните прагове или каменистите планински проходи, търсейки възможност да покажат смелостта си в истинско военно сражение. Но като се учеха на търпение и себеотрицание от опитните в боя туземци, те свикнаха да преодоляват всички трудности, и с течение на времето почти не остана тъмно кътче в горите, нито усамотено място, до което да не проникнат онези, които бяха заложили живота си, за да удовлетворят своята жажда за мъст или да подкрепят жестоката и егоистична политика на далечните европейски монарси.
Може би никоя област в обширната междугранична територия не даваше по-жива представа за жестокостта и свирепостта на дивашката борба през онези времена, както областта между горното течение на река Хъдзън и съседните езера.
Удобствата за придвижване на войските, които самата природа предлагаше там, бяха очевидни и не можеха да бъдат пренебрегнати. Продълговатото езеро Чамплейн се простира от канадската граница, врязва се дълбоко навътре в съседната провинция Ню Йорк и образува естествен път до половината разстояние, което французите трябваше да завладеят, за да нападнат неприятеля. Близо до южния си край то се слива с друго езеро, чиито води са толкова прозрачни, че мисионерите-йезуити го бяха избрали, за да извършват само в него символичното очищение чрез обреда кръщение и затова бе наречено „Светото тайнство“. По-малко усърдните в религията англичани смятаха, че правят достатъчно голяма чест на бистрите му води, като го наричаха с името на своя царствуващ тогава владетел — втория крал от хановърската династия. Така французи и англичани се съюзиха, за да лишат неуките господари на гористата му околност от тяхното законно право да увековечават първоначалното му име Хорикън1.
Осеяно с безброй острови, сгушено между планините, „Светото езеро“ се простира в южна посока още на около десетина левги2. През високото плато, което възпира по-нататъшния път на водата, смелчаците трябваше да носят на гръб лодките си и да преминат още толкова мили пеш, докато стигнат бреговете на Хъдзън точно на онова място, откъдето въпреки праговете, или както тогава ги наричаха, бързеите, реката става плавателна при прилив.
Щом като при изпълнение на смелите си планове да безпокоят врага предприемчивите французи се опитваха да проникнат дори в далечните и труднопроходими клисури на Алеганските планини, лесно е да си представим, че с пословичната си прозорливост те не можеха да не забележат естествените предимства на описаната местност. И наистина тя се превърна в кървава арена, на която се разразиха повечето от битките за колониално господство.
На местата, откъдето можеха да се владеят удобните пътища, бяха издигнати укрепления, които падаха от ръце в ръце и биваха разрушавани или отново построявани в зависимост от това, кое от враждуващите знамена се увенчаваше с победа. Докато чифликчиите се свиваха в границите на по-старите селища, далеч от опасните проходи, цели армии — често пъти по-големи от ония, които сваляха крале в държавитемайки — потъваха в тези гори, откъдето рядко се връщаха, и то само определени части, изнурени от грижи и сломени от поражения. При все че мирният труд беше непознат в тази опасна местност, горите, й гъмжаха от хора; сенчестите кътчета и доловете ехтяха от звуците на бойни маршове, а планинското ехо повтаряше смеха или дивите викове на много храбри и безумно смели младежи, залутали се там в разцвета на младостта си, за да потънат в дългия сън на забвението.
1
Тъй като всяко индианско племе има собствен език или наречие, отделните племена обикновено дават различни имена на едни и същи местности, но почти всички названия представляват описание на съответния обект. Така например, буквално преведено, името на това прекрасно водно пространство, дадено му от племето, което живее по неговите брегове, е „Опашката на езерото“. Езерото Джордж, както го нарича народът и както сега вече законно се нарича, погледнато на картата, образува нещо като опашка на езерото Чамплейн; оттам иде и името му — Хорикън. — Б.а.