Събитията, които ще се опитаме да разкажем, се развиха тъкмо сред тези борби и кръвопролития през третата година на войната, в която Англия и Франция се сражаваха за последен път за господство над една страна, която на никоя от тях не бе съдено да задържи.
Глупостта на колониалните и пълководци и съдбоносната нерешителност на управниците в метрополията3 бяха свалили престижа на Великобритания от гордата висота, на която го бяха поставили дарбите и предприемчивостта на предишните й военачалници и държавници. Тъй като неприятелите й вече не се бояха от нея, то и тези, които й служеха, бързо започнаха да губят увереността, която се поражда от самоуважението. Заселниците, които не бяха глупави като нейните управници, а бяха и твърде незначителни, за да имат дял в грешките й, станаха неволни участници в това срамно унижение.
Неотдавна те бяха видели една отбрана армия — дошла от страната, която почитаха като майка и сляпо смятаха за непобедима, командувана от пълководец, избран измежду многото добре обучени военни заради редките му боеви качества — позорно разбита от шепа французи и индианци. Тя бе спасена от пълно изтребление само благодарение на хладнокръвието и духа на един момък от Виржиния4, чиято слава оттогава нарасна и се разнесе до крайните предели на християнския свят. Това неочаквано бедствие остави без защита цяла погранична област и преди истинските злини се появиха хиляди недействителни, въображаеми опасности. На изплашените заселници се струваше, че дочуват викове на диваци във всеки повей на вятъра, който идеше откъм безбрежните гори на Запада. Страшната слава на безмилостните им неприятели увеличаваше безмерно неизбежните ужаси на войната. Безброй неотдавнашни кланета бяха все още живи в паметта им. И в провинциите нямаше човек, който да не е чул и погълнал с настървение ужасните разкази за страшни среднощни убийства, в които туземните обитатели на горите бяха главните кръвожадни действуващи лица. Когато наивният и възбуден пътник разправяше за неочакваните опасности, които дебнат в гората, кръвта на по-плахите се смразяваше от ужас и майките хвърляха загрижен поглед към децата, които спяха спокойно и в безопасност в големите градове. Накъсо казано, преувеличенията под въздействието на страха започнаха да побеждават повеленията на разсъдъка и онези, които не трябваше да забравят мъжеството си, ставаха роби на най-долното от всички чувства.
Дори и най-сърцатите започнаха да смятат изхода на борбата за съмнителен. Всекичасно се увеличаваше броят на падналите духом, които смятаха, че виждат всички американски владения на английската корона покорени от неприятелите им християни или опустошени от набезите на техните безмилостни съюзници — индианците.
Ето защо, когато в укреплението, което се намираше на южния край на прохода, между езерата и реката Хъдзън, стигна вестта, че Монкалм5 се придвижва по Чамплейн с войска, „многобройна като листата на дърветата“, тая новина бе посрещната по-скоро с малодушие и страх, отколкото със сдържаната радост, която войникът трябва да изпитва, когато разбере, че може да удари неприятеля си.
Новината бе донесена в една лятна привечер от индианецбързоходец, който носеше и настойчива молба от Мънроу, комендант на едно укрепление на брега на „Светото езеро“, бързо да му бъде изпратено силно подкрепление. Вече споменахме, че разстоянието между тези укрепления беше по-малко от пет левги. Каменистата пътека, която първоначално служеше за съобщение, бе разширена, за да минават по нея коли, така че разстоянието, което бързоходците изминаваха за два часа, лятно време лесно можеше да се вземе от войсково отделение с необходимия му багаж от изгрев до залез слънце. Верните служители на британската корона бяха назовали едното от тези укрепления Уилиам Хенри, а другото — форт Едуард6, на имената на двамата любими принца от царуващата тогава династия. Встеранътшотландец7, за когото споменахме преди малко, държеше първото укрепление с един полк редовни войници и съвсем малко заселници. Тази войска беше твърде малобройна, за да излезе срещу силната армия, която Монкалм бе повел към отбранителните насипи. Второто укрепление бе заето от генерал Уеб, който командуваше кралските военни сили в северните провинции. Гарнизонът му наброяваше повече от пет хиляди души.
3
Метрополия или държава-майка — империалистическа държава, владетелка на колонии. В случая Англия. Б.пр.
4
След като напразно предупреждаваше европейския генерал за опасността, на която необмислено се излага при този случай, Вашингтон със своята решителност и смелост спаси остатъците от британската армия. Славата, спечелена от него при тази битка, беше главната причина да го изберат по-късно за главнокомандуващ на американската армия. Заслужава да се отбележи, че докато името му прогърмя из цяла Америка, за него не се споменава в никое европейско описание на тази битка; авторът поне напразно е дирил и не е намерил пише. Системата на управление е такава, че държаватамайка поглъща дори и славата на колониите си. — Б.а.