Цял месец го лекуваха в психиатрията, цял месец напрегнати кошмари, безсмислен унес и кратки опомняния… А когато го изписаха, той вече не беше годен за летец. Всеки път, щом само си припомнеше експлозията на разбития самолет, в душата му отново избухваше грозната мъка, по-право не мъка, а нещо по-страшно, без име — някакъв неопознат ужас пред безумието.
На прощаване командирът на орляка го предупреди:
— Ти си летец, остани при нас! Има време, ще позабравиш, ще закоравееш като нас, като мене. Как смяташ, дали и аз не съм загубил някой скъп другар? А навън, виж, за такива като нас няма място. И без това мнозина дирят хляб, дирят каква да е работа. Какво ще вършиш ти?
С тази истина той се сблъска още на другия ден.
— Какво можете? — запита го директорът на чорапената фабрика, където го бе отправил един приятел.
— Бях летец — отговори той с усмивка, — шофирам, карам ски. Добър летец съм, ето атестацията ми.
Директорът отвърна любезно:
— Вижте, млади момко, нашата работа е сериозна, а човек, годен да стане летец… как да Ви кажа, това е хубаво, но нали разбирате… романтика, авантюризъм… а ние боравим с положителни неща… търсим улегнали хора… Защо не се върнете пак в летището?
В продължение на цял месец получаваше горе-долу такива отговори. Отчая се съвсем.
Накрай съвсем случайно попадна на един съученик в Пътното управление.
— Имаш късмет — рече му той. — Напуска ни машинистът на един от валяците. И ти досега машинки си човъркал. Ще те пратя с един стар майстор, за два дни ще изпечеш занаята. Работата не е за изпускане, трудно се намира сега…
Валякът пухтеше по шосето за Враждебна. Облян в пот в нажежената машина, той пъплеше бавно напред — сантиметър по сантимерът, метър след метър… мудно, досадно като охлюв… а след това назад — сантиметър по сантиметър, докато пребъхти добре трошляка по пътя… сантиметър по сантиметър… А в туй време от летището, отвъд телената ограда, излитаха аеропланите, рееха се из простора, приземяваха се — някои гладко, плавно, а други — неудачно, с подскачания като щъркели… Понякога той самият се хващаше, че не работи, а стои бездеен, унесен, устремил жаден поглед към плаца… Край него профучаваха с мотоциклети и леки коли довчерашните му другари, а той извръщаше глава, за да не го познаят. В гърдите му всеки час се набираше някакво чувство на неудовлетвореност, на обида, на срам — летец и валяк!
На третия ден напусна, по-право избяга, заряза машината сред полето и тичешком се прибра в къщи.
Не можеше да остане повече, трябваше да се махне къде да е, само да се махне!
Нямаше баща, нямаше майка, нямаше близки. Само Милка… Обеща, че ще се върне, ще й се обади… Продаде покъщнината, която имаше, зарея се по света… Видя много страни, възмъжа. Но колко мъки, колко огорчения, колко обиди му струваше то!
Влечеше го Америка. Накрай попадна и там. Един далечен сродник, бай Спиро, го приюти, взе го на работа в своята работилница. Поправяха автомобили. Ех, неприятно беше наистина, сред разглезените, сръдливи клиенти, ала вън, без работа, беше още по-зле. За беда бай Спиро умря, а работилницата попадна в ръцете на кредиторите. Отново се озова на улицата без пукнат цент в джоба. Край него шумеше потокът на живота, святкаха неоновите реклами, примамливо съскаха по паважа автомобилите, от ресторантите долиташе нежна музика, витрините бяха отрупани с лакомства, а той се мъкнеше полугладен, без да знае в кой приют за скитници ще нощува. Накрая като връх на всичко научи за сватбата на Милка. И когато беше изгубил всяка надежда, срещна Джим, шлосера от работилницата на бай Спиро.
— Ти си авиатор, нали? — запита Джим.
— Бях.
— Ела! Търсят дубльор, за филм. Нали не държиш много за кожата си?
— Сега — никак!
Така гладът отново го направи летец. Премяташе се из въздуха, правеше луди лупинги, бесни свредели, пикираше… и винаги оцеляваше…
Черния гологан!
Когато избухна войната, той се записа доброволец. Не се посрами. Би се честно, не отстъпи нито веднъж, свали цяла дузина противници и сега заслужено очакваше наградата…
Подтискана отдавна, някаква досадна мисъл изплува в главата му:
— Награда, значи — като наемник…
— Глупости! — махна той с ръка. — Така е в живота: или печелиш, или губиш… Така е и във войната… Няма значение за какво се биеш и срещу кого… Ако не го свалиш ти, ще те свали той.
— Като наемниците, нали?
Металическият глас в слушалките отново запращя: