Мама издуха косата от лицето си.
— Преди две секунди. Пърси, не се тревожи, върви!
— Да — съгласи се Нико, — ще се оправим с тях. Вие хванете Кронос!
— Хайде, водорасляк — обади се Анабет. Кимнах. След това погледът ми се спря на купчината съборени тухли край сградата. Сърцето ми се сви. Бях забравил Хирон. Как можах да го забравя!
— Госпожа О’Лиъри — извиках. — Моля те, Хирон е някъде там. Само ти можеш да го изровиш. Намери го! Помогни му!
Не знам дали ме разбра, но скочи към купчината и започна да копае с лапи. А ние с Анабет, Талия и Гроувър хукнахме към асансьора.
Деветнайсета глава
Разтърсваме вечния град
Пътеката към Олимп се разпадаше. Още щом излязохме от асансьора и стъпихме на плочите от бял мрамор, в краката ни се появиха пукнатини.
— Скачайте! — извика Гроувър. Лесно му беше на него, нали беше планински козел.
Той се прехвърли на следващия каменен блок, а този, на който бяхме ние, изведнъж рязко се наклони настрани.
— Богове, мразя височините! — измърмори Талия, но скочи заедно с мен. Само че Анабет не успя да ни последва. Тя се олюля и изкрещя:
— Пърси!
Сграбчих ръката й, а мраморната плоча под нея се разпадна на прах. За секунда си помислих, че Анабет ще издърпа и мен в пропастта. Краката й се полюшваха във въздуха. Дланта й се плъзгаше в моята, накрая я държах само за пръстите. В следващия миг Гроувър и Галия ме хванаха за краката и се почувствах по-сигурен. Нямаше да допусна Анабет да падне.
Издърпах я, лежахме разтреперани на пътеката. Не си бях дал сметка, че съм я прегърнал, докато не усетих как изведнъж тя се стегна.
— Ъъъ… благодаря — измърмори тя.
Опитах се да отвърна: „Пак заповядай“, но се чу нещо като: „Ааа… ай…“.
— Хайде, побързайте! — сръга ме в рамото Гроувър. Пуснах Анабет и хукнахме по пътеката, мраморните плочи се разпадаха и изчезваха под нозете ни. Стигнахме до ръба на планината в мига, в който се срути и последният каменен блок.
Анабет се обърна към асансьора, до който сега нямаше как да се стигне — лъснати метални врати, увиснали във въздуха на шестстотин етажа над Манхатън.
— Отрязани сме от останалите — рече тя. — Сами трябва да се справим.
— Мееее! — изблея Гроувър. — Връзката между Олимп и Америка се разпада. Ако изчезне…
— Този път боговете няма да се преместят в друга страна — обади се Талия. — Това ще е краят на Олимп. Последният край.
Втурнахме се по улиците. Горяха дворци. По земята се търкаляха съборени статуи. Дърветата в парковете бяха нацепени на трески. Все едно някой беше вилнял из града с гигантски комбайн.
— Ятагана на Кронос — рекох.
Поехме по виещата се улица към палата на боговете. Стори ми се невероятно далече. Може би Кронос забавяше времето, или пък просто страхът сковаваше краката ми. Целият връх беше в руини, красивите сгради и градини бяха унищожени.
Няколко дребни божества и горски духове се бяха опитали да спрат Кронос. Край пътя лежеше това, което беше останало от тях — разкъсани брони, парцали от дрехи, мечове и пречупени копия.
Пред нас прогърмя гласът на Кронос:
— Камък по камък! Заклех се да го разруша камък по камък!
Пред очите ни избухна храм от бял мрамор със златен купол. Куполът излетя като капак на чайник и се разпадна на милиони парчета, които се посипаха из целия град.
— Това беше светилището на Артемида — измърмори Талия. — Ще си плати за това!
Бяхме стигнали до мраморната арка със статуите на Зевс и Хера, когато Олимп простена и се наклони настрани като подмятана от бурни вълни лодка.
— Пазете се! — изкрещя Гроувър. Арката се разпадна. Вдигнах глава и видях как тежащата двайсет тона намръщена Хера политва към нас. Щеше да размаже мен и Анабет, но Талия ни блъсна напред и статуята се сгромоляса на косъм от нас.
— Талия! — извика Гроувър.
Когато прахът се поуталожи и върхът спря да се тресе, видяхме, че статуята беше затиснала краката й.
Опитахме се да я поместим, но за целта щяха да ни трябват поне трима циклопи. След това се помъчихме да издърпаме Талия, но тя закрещя от болка.
— Да се измъкна жива от толкова битки — измърмори тя, — а накрая да загина от някаква си тъпа скала.
— Хера е виновна! — възкликна ядосано Анабет. — Цяла година се опитва да ми отмъсти. И сега статуята й щеше да ме убие, ако ти не ни беше блъснала.