Талия се намръщи.
— Хайде, не стойте като истукани! Аз ще се оправя. Вървете!
Не искахме да я оставим, но Кронос вече почти беше стигнал до тронната зала на боговете. По пътя си продължаваше да взривява дворци.
— Ще се върнем — обещах.
— Няма къде да ходя, ще ви чакам тук — изпъшка Талия.
Избухна силен взрив точно до вратите на двореца.
— Бегом! — заповядах.
— Да бягаме ли? — измърмори Гроувър с надежда. — Но накъде?
Хукнах към двореца, Анабет ме последва.
— Точно от това се страхувах — въздъхна Гроувър и затропка с копита след нас.
Вратите на двореца бяха достатъчно големи, за да мине през тях презокеански кораб, но бяха изтръгнати от пантите, все едно бяха леки като перце. Трябваше да се покатерим през огромна купчина паднали камъни и разкривен метал, за да влезем вътре.
Кронос стоеше в средата на тронната зала с широки разперени ръце, взираше се в съзвездията на тавана, все едно искаше да ги обхване всичките с поглед. Смехът му отекваше по-силно, отколкото когато го чувах от Тартар.
— Най-сетне! — изрева той. — Олимпийският съвет, толкова горд и могъщ… Чий трон да унищожа първи?
Етан Накамура се беше свил встрани, по-далеч от ятагана на господаря си. Огънят почти беше угаснал, въгленчетата едва искряха в пепелта. Хестия я нямаше. Рейчъл също. Надявах се, че е добре, но бях видял толкова разрушения по пътя насам, че не ми се мислеше за това. Офиотавросът плуваше в кълбото си с вода в другия кран на залата и умно си мълчеше, но все някога Кронос щеше да го забележи.
Тримата пристъпихме в светлината на факлите и Етан ни забеляза.
— Господарю! — извика той.
Кронос се обърна и на лицето на Люк се разля усмивка. С изключение на златните очи, изглеждаше точно така, както когато ме беше завел в хижата на Хермес преди четири години. Анабет простена, все едно някой я беше ударил силно и й беше изкарал въздуха.
— Ти ли ще си първи, Джаксън? — попита Кронос. — Това ли е изборът, който ще трябва да направиш — да се изправиш срещу мен и да загинеш, или да ми се поклониш? Пророчествата винаги свършват трагично, нали го знаеш?
— Люк щеше да предпочете да се бие с меч — отвърнах. — Но ти едва ли притежаваш неговите умения.
Титанът се усмихна подигравателно. Ятаганът му започна да се преобразява и се превърна в Клеветник, меча на Люк, изкован наполовина от стомана, наполовина от божествен бронз.
Изведнъж Анабет ахна.
— Пърси, не е меч! — Тя извади ножа си. — „Героя острието прокълнато ще съсече“.
Нямах представа защо ми напомняше стиха от пророчеството точно сега. Със сигурност нямаше да ме ободри, но нямах време да попитам, защото в този миг Кронос атакува.
— Недей! — извика Анабет.
Титанът ми се нахвърли като вихър.
Оставих се изцяло на бойните си рефлекси. Прикляквах, замахвах и се претъркулвах, имах чувството, че се дуелирам срещу стотина души едновременно. Етан се опита да се промъкне зад гърба ми, но Анабет го пресрещна. Не смеех да погледна как върви схватката между тях. Някъде отдалеч достигаха звуците от флейтата на Гроувър. Мелодията ми вдъхваше топлина и смелост, носеше представи за синьо небе, спокойни ливади, далеч от войната.
Кронос ме принуди да отстъпя към трона на Хефест огромно механично кресло, покрито с всевъзможни бронзови и сребристи колелца и механизми. Титанът замахна и аз отскочих, като се приземих върху трона. Той се завъртя и скритите в него колелца и предавки затракаха.
— Активиране на механизмите за защита — разнесе се глас. — Активиране на механизмите за защита.
Това беше лошо. Метнах се на главата на Кронос, а от трона във всички посоки се разлетяха електрически заряди. Един от тях улучи титана в лицето, електрическата дъга се спусна надолу по тялото и по меча.
— Аааа! — Той падна на колене и изтърва Клеветник.
Анабет зърна своята възможност. Повали с ритник Етан и се втурна към нас.
— Люк, чуй ме!
Беше истинска лудост да се опитва да говори с Кронос, но нямах време дори да й се развикам. Той вдигна ръка Анабет полетя във въздуха, стовари се върху трона на майка си и се свлече на пода.
— Анабет! — изкрещях.
Етан Накамура се изправи. Беше между мен и Анабет. Ако го нападнех, щях да обърна гръб на Кронос.